- Движи се? – повтори Кърт. – Как така се движи?
- Не е инертно – обясни Гамей. – Въглеродът и остатъкът са неподвижни, но нещо върху или вътре в утайката е активно. Каквото и да е, то е толкова малко, че не можем да го различим под микроскопа.
Изглежда, че новината притесни Лейлани. Кърт помисли да остави разговора за по-късно, но ако тя не можеше да приеме истината, колкото и болезнена да е, по-добре да го разбере сега.
- За бактерия ли говорим или за някакъв друг микроорганизъм? – попита Остин.
- Не съм сигурна – отвърна Гамей. – Докато не го огледаме по-отблизо, можем само да предполагаме.
Кърт се замисли. Беше странно и не им помагаше с нищо. Знаеха само, че това, което откриха в нагара по палубата, е било отложено върху лодката след пожара.
- Възможно ли е това странно откритие, каквото и да е то, да е предизвикало пламъците? – попита той.
- Опитах да го изгоря – каза Гамей. – Не е запалимо. Състои се от оксидиран въглерод и метали.
- Ако това не е причината, тогава какво?
Гамей погледна Пол, който на свой ред погледна Джо. Никой не искаше да съобщи лошите новини.
Дзавала най-накрая наруши мълчанието:
- Пожарът е от бензин – каза мрачно той. – А и не можем да открием двайсетлитровите туби, които са описани в митническата декларация.
Кърт бързо свърза фактите:
- Екипажът е запалил огъня.
Джо кимна.
- Да, така смятаме...
Гамей се обърна към Лейлани, за да се убеди, че е добре.
- Съжалявам! – каза Гамей.
- Няма нищо – отговори Лейлани. – Всичко е наред.
- Защо някой би подпалил собствената си лодка? – попита Кърт.
- Успяхме да се сетим само за две причини – каза Гамей. - Или е било злополука, или нещо върху лодката е изглеждало по-опасно от пожара.
- Нагарът – предположи Кърт – и каквото и да съдържа. Мислите ли, че са се борили с това?
- Не знаем какво да мислим – рече бавно Гамей. – Наистина не виждам как то е могло да представлява някаква заплаха, но след час двамата с Пол имаме среща с един професор от местния университет, за да огледаме по-добре какво има в тази проба. Дано разберем нещо повече.
- Добре – каза Кърт. Той погледна към китката си, за да види колко е часа, но си спомни, че часовникът му е заложен.
- Колко е часът?
- Шестнайсет и трийсет – отвърна Гамей.
- Добре, двамата с Джо ще заведем Лейлани в хотела. После ще се чуем с Дърк и ще ви изчакаме. Отидете при вашия професор, но бъдете внимателни.
Пол и Гамей взеха автобус от крайбрежието до Малдивския национален университет. На спирка „Билабонг“ двамата американци слязоха заедно с група студенти, сякаш и те отиваха на вечерно училище.
- Не ти ли се иска да продължиш да учиш? – попита Гамей.
- Само ако и ти се запишеш и ми позволиш да ти нося учебниците – отвърна Пол.
Тя се усмихна.
- Ще трябва да си помисля.
Двамата влязоха в сградата. Курсовете в Националния университет бяха най-разнообразни. От традиционния закон Шария, до инженерство, строителство и здравеопазване. Учебната програма по морско инженерство отдавна се славеше като изключително добра, вероятно заради желанието на Малдивите, намиращи се почти на морското равнище, да попречат на надигащото се море да ги потопи.
Пол и Гамей бяха посрещнати от техен колега, който беше запознат с работата на НАМПД. Той ги представи на доктор Алия Ибрахим – привлекателна жена, облечена в лилаво сари, която работеше в научния факултет.
- Благодаря ви, че ни приехте – усмихна ѝ се Гамей.
Жената пое ръката ѝ в дланите си.
- В океана, също както и в пустинята, пътниците в беда не бива да бъдат отпращани – каза тя. – А ако в това, което сте открили, има някаква опасност за Мале и аз ви откажа, ще бъда не само егоистка, но глупачка.
- Все още не знаем дали е опасно – обясни Гамей, – просто смятаме, че има нещо необичайно и вие можете да ни помогнете да установим какво е то.
Доктор Ибрахим се усмихна. Бледият цвят на лицето ѝ подчертаваше зелените ѝ очи.
- Тогава да не губим време.
Тя ги поведе към една лаборатория. Сканиращият микроскоп вече беше нагласен и готов за работа. Едно електронно табло показваше, че всички системи са в готовност.
- Може ли? – попита доктор Ибрахим.
Гамей ѝ подаде стъкленицата и тя взе проба, която постави върху специален поднос. После го пъхна в отвора на микроскопа.
Няколко минути по-късно върху екрана се появи първата снимка.
Изображението беше толкова странно, че накара всички присъстващи да замлъкнат. Гамей присви очи, Пол стоеше с леко отворена от изненада уста, а доктор Ибрахим нагласи очилата си, за да погледне по-отблизо.