Двамата впериха погледите си в Джин. Личеше, че са изплашени до смърт.
- Признаха ли, че са се провалили?
Капитанът на стражите поклати глава.
- Продължават да твърдят, че са изпълнявали заповеди.
- Наредихте ни да нападнем жената – провикна се единият от вързаните. – Направихме точно това.
- Трябваше да я нападнете, само за да подмамите мъжа след себе си. Той беше мишената и задачата ви бе да го заловите, а не да бягате като страхливци, щом ви подгони. А и не трябваше никой да ви вижда. Вече са разпространили описанията ви. Разполагат и със снимка от една охранителна камера на кея. Вече не сте ми нужни!
- Островът е много малък и нямаше къде да се скрием. Трябваше да избягаме.
- Значи признавате – каза Джин. – Избрали сте лесния път. Пътят на страхливците.
- Не – отвърна мъжа. – Кълна се, че не беше така! Капанът не проработи. Той ни надви. Нямахме оръжие.
- Той също не е имал.
Джин се обърна към Сабах.
- Какво предлагаш?
Сабах огледа мъжете и групичката верни на Джин хора.
- Трябва да бъдат набити с камшик – каза той. – После да бъдат намазани с мед и вързани за колове. Ако оцелеят до обяд, ще им простим.
Джин помисли върху предложението му. То щеше да се хареса на другите мъже, но щеше да остави грешно послание и да покаже, че е слаб.
- Не – каза той. – Не мога да проявя милост. Те са се провалили заради липса на воля. Подобни мисли не бива да се предават на другите.
Джин се приближи до мъжете.
- Ще се погрижа за семействата ви. Дано животът им се окаже по-достоен от вашия.
Той отстъпи и после ритна силно първия мъж. Мъжът падна настрани и изчезна в изоставения кладенец. За секунда остана да виси във въздуха, крепен от тежестта на другия затворник, за когото беше вързан.
- Не, Джин! – извика вторият мъж. – Моля те, имай милост!
Джин го ритна по-силно от първия.
Наоколо полетяха зъби, кръв и слюнка. Той падна назад и двамата мъже изчезнаха в кладенеца. Виковете им отекваха докато падаха. Секунда-две по-късно, се чу ужасяващо тупване и двамата замлъкнаха. Не последваха агонизиращи викове.
Джин се обърна към другите мъже. Лицето му пламтеше от ярост.
- Те ме принудиха да го направя! – извика той. – Нека това бъде урок за всички ви. Не се проваляйте в задачите си! Следващият, който ме предаде, ще умре по-бавно и по-мъчително. Уверявам ви!
Мъжете се отдръпнаха назад, уплашени от гнева и силата му.
Той им хвърли бърз гневен поглед и се отдалечи. Сабах вървеше до него и се опитваше да не изостава.
- Не мисля, че това беше...
- Не спори с мен!
- Само те съветвам! – настоя спокойно Сабах. – По-добре е да бъдеш милостив със своите, а безмилостен към враговете си.
Джин избухна.
- Тези, които ме предават, са мои врагове! Също като другите, които нарушават обещанията си, като Азис. Парите, които обеща, ни бяха жизнено необходими. Сега ни карат да се подмазваме на китайците и саудитците за още. Искам това да се промени. Нека Азис да се влачи в краката ни и да се моли да му помогнем.
- Как предлагаш да го направим?
- Бентът Асуан му дава сила – каза Джин. – Без него Египет няма да може да се изхранва и Азис ще се нуждае от нас повече от всички други. Намери начин да го разрушим.
Сабах притихна и след малко повдигна едната си вежда.
- Мисля, че има един начин.
- Добре тогава – каза Джин. – Искам бентът да изчезне.
Докато говореше, в пустинята пред тях се дочу гръм. В далечината проблесна светкавица. За Джин това беше знак свише.
Сабах също я забеляза, но в очите му се четеше само безпокойство.
- Мнозина ще умрат – каза той. – Вероятно стотици хиляди. По-голямата част от населението на Египет живее по бреговете на река Нил.
- Това е наказание за предателството на Азис! – отсече Джин. – Той ще е отговорен за смъртта им.
Сабах кимна.
- Както наредиш...
- На този полет предлага ли се храна? – попита Джо Дзавала.
Кърт се засмя на оплакването на Джо. Двамата седяха заедно с Лейлани в пътническата кабина на един хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“. На хиляда и петстотин метра под тях блестеше повърхността на Индийския океан. Можеха да различат вълните, но не и движението им. Сякаш се взираха в картина.