- Ама съвсем сериозно! – добави Джо. – Умирам от глад!
Пилотът, британец на име Найджъл, погледна към Джо.
- С какво си мислиш, че летиш, приятел, с проклетите „Бритиш Еъруейс“ ли?
Джо насочи вниманието си към Кърт.
- Искам да подам оплакване до ръководителя на тази експедиция.
- Не трябваше да пропускаш закуската – отговори назидателно Кърт.
- Ами, никой не ме събуди.
- Повярвай ми, опитахме – оправда се Остин. – Трябваше да ми дадеш да наглася алармата ти на режим сирена. Или да донеса истинска.
Джо се облегна назад.
- Това е ужасно. Първо не ми достигаше сън, а сега умирам от глад. Какво следва? Китайско мъчение с вода?
Кърт знаеше, че оплакванията на Джо бяха по-скоро начин да убие времето, въпреки че годините, прекарани заедно, го бяха научили, че Дзавала може да яде като разпран, без да качи нито килограм. С подобен бърз метаболизъм беше напълно възможно да пребледнее и припадне след цял ден без храна.
Остин насочи вниманието си напред.
- Е, насладете са на гледката – каза той.–„Аква Тера“ е на два часа под нас.
От седем километра разстояние островът приличаше на огромна нефтена платформа. Докато се приближаваха им стана ясно, че конструкцията на Марчети беше наистина гениална.
Сто и петдесет метра широк и висок почти шестстотин метра, изкуственият остров „Аква Тера“ беше истинска наслада за окото. Подобно на много плаващи градове, изобразявани от футуристични архитекти, той имаше форма на сълза. В единия край се стесняваше и образуваше връх, а в противоположния беше извит и широк.
- Невероятно! – прошепна Лейлани.
- Това нещо е огромно! – възкликна пилотът.
- Надявам се там долу да има и ресторант – не се стърпя Джо.
Кърт се засмя и погледна към Лейлани.
- Добре ли си?
Тя изглеждаше замислена и непоколебима, сякаш беше готова да влезе в битка. Лейлани кимна, но Кърт усети, че ѝ се иска да е някъде другаде. Той реши да я разсее като ѝ разкаже за острова.
- Виждаш ли пръстена около него? – попита той.
- Да – каза тя.
- Това е вълнолом, направен от стоманени бариери. Те лежат върху мощни хидравлични бутала. Доколкото чух, когато ги блъсне мощна вълна, те отстъпват назад и поемат силата на удара подобно на амортисьори. А когато вълната се отдръпне, се връщат в начална позиция.
- А какво е онова нещо от другата страна? – попита тя и посочи напред.
Кърт погледна в посоката, към която се взираше Лейлани. Един изкуствен плаж беше разположен във вдлъбнатина в корпуса с формата на полумесец. На това място вълноломите се застъпваха, но между тях имаше пролука. Няколко малки лодки и един хидроплан с два двигателя стояха завързани за кея.
- Прилича на залив – каза Остин.
- Всеки остров трябва да си има пристанище – добави Джо. – Може на плажната алея да има ресторанти.
- Никой не може да те обвини, че не си постоянен – засмя се Кърт.
Хеликоптерът се завъртя и започна да се спуска. Кърт чу как Найджъл говори с диспечера по радиото. Той погледна назад към острова.
Големи части от него все още се строяха. Стоманените скелета го потвърждаваха. Други изглеждаха почти завършени, а задната част беше напълно готова, включително две десететажни постройки с формата на пирамида. Между тях беше монтирана площадка за кацане на хеликоптери.
- Възможно ли е човек като него да има пръст в това, което се е случило с брат ми?
- Всички следи водят към него – каза Кърт.
- Но този Марчети има всичко – зачуди се тя. – Защо му е да прави нещо толкова ужасно?
- Ще се опитаме да разберем.
Тя кимна, а Кърт погледна през прозореца. Докато хеликоптерът се завърташе, той забеляза няколко високи бели постройки, които се издигаха от двете страни на острова. Те бяха най-широки в основата си и постепенно се стесняваха към върха.
Напомниха му за огромни опашки, свалени от бракувани самолети „Боинг 747“. Той бързо разбра защо. Това бяха механични платна, проектирани да улавят вятъра. Кърт видя как леко се завъртат в синхрон.
В центъра на острова се виждаше зелен правоъгълник, покрит с дървета, трева и хълмове. Напомни му за Сентръл Парк в Ню Йорк. От двете му страни имаше дълги, широки ивици земя, на които май отглеждаха пшеница.
Няколко реда слънчеви панели отразяваха слънцето в далечния край на правоъгълника. Имаше и няколко големи вятърни мелници. Перките им се въртяха с достолепна грациозност.
Найджъл се обърна към Кърт:
- Не ни разрешават да кацнем.
Кърт очакваше това. Той се пресегна и натисна едно копче. На опашката на вертолета беше монтирал кутия, от която започна да излиза черен дим. Съмняваше се, че ще заблуди някого за дълго, но нищо не пречеше да опита.