- Изглежда имаме авария – каза той. – Предай им, че нямаме друг избор, освен да кацнем. Иначе ще се разбием.
Докато пилотът предаваше съобщението, Кърт се усмихна на Лейлани.
- Сега ще трябва да ни позволят да се приземим.
- Винаги ли си толкова изобретателен? – попита тя.
Отговори ѝ Джо:
- Доколкото знам, нашият Кърт е бягал от училище и е подписвал сам извинителните бележки. А когато благоволявал да се завърне след своето „заболяване“, карал учителите да му се умилкват.
Лейлани се усмихна.
- На това му казвам находчивост.
„Джет Рейндърът“ се насочи към площадката, която висеше между двете сгради с форма на пирамиди. От опашката му продължаваше да излиза пушек. Спускането беше гладко, дори прекалено гладко.
- Погрижи се да е достоверно – каза Кърт на пилота.
Той кимна и дръпна ръчката. Хеликоптерът започна да се тресе, сякаш имаше някаква повреда. След това го стабилизира и го приземи безопасно върху големия жълт „Н”.
Кърт свали слушалките, отвори вратата и слезе от машината. След това се протегна и се огледа. Сякаш се намираха в ресторант на върха на някое високо здание, от който се разкрива най-хубавата гледка в града.
Платната, които беше видял, бяха високи поне трийсет метра. Върху тях имаше яркосиня ивица и надпис „Аква Тера“. Във въздуха се носеше аромат, но той беше толкова не на място, че на Кърт му отне известно време да го разпознае – прясно окосена трева.
Към него се приближаваше фигура, която също изглеждаше не на място – мъж, облечен в оранжеви панталони, сива риза и дълъг лилав халат, украсен със зелено-син индийски десен. Много приличаше на Елууд Марчети и донякъде на паун.
Гъстата кафява брада на лицето и кръглите слънчеви очила с червени стъкла завършваха умопомрачителния тоалет.
Слаб мъж със сламено-руса коса вървеше след него. Беше облечен в костюм и изглеждаше ядосан.
- Господин Марчети, не бива да поздравявате тези хора! – заяви твърдо мъжът. – Те нямат право да кацат тук.
Кърт погледна към костюмара.
- Имаме повреда в двигателя.
- В много удобен за вас момент.
Кърт се усмихна.
- Така е. За късмет, вашият остров беше точно под нас.
- Това е лъжа! – каза мъжът. – Те очевидно са дошли да шпионират или да се опитат да ни направят проверка.
Марчети поклати глава и се обърна към помощника си. Той хвана здраво ръцете на мъжа, подобно на пастор, който се опитва да излекува няколко.
- Натъжавам се – започна Марчети, – наистина се натъжавам като си помисля, че съм те направил такъв параноик, но не съм ти дал мъдростта, от която се нуждаеш, за да разсъждаваш ясно.
- Блейк Метсън – каза той и насочи вниманието на помощника си към Кърт. – Това не е човекът. Този господин дори не прилича на човека, който идва с лодки и кораби, донася оръжия, и е придружаван от адвокати и счетоводители. Човекът не носи ботуши и не води красиви млади жени със себе си.
Докато говореше, Марчети помогна на Лейлани да слезе.
- Извинете – каза Кърт. – Но какви ги дрънкате?
- Говоря за данъчния инспектор, приятелю – каза Марчети. – ДСС, различни европейски еквиваленти и жители на една изключително досадна южноамериканска страна, които смятат, че им дължим нещо.
- Данъчната служба на САЩ – каза Кърт. – Защо се притеснявате от тях?
- Защото не могат да схванат идеята, че аз вече съм извън техния свят и затова по никакъв начин не съм част от паричния им приход, нито пък съм под каквато и да било форма заинтересуван от техните така наречени услуги.
Марчети сложи ръка на рамото на Кърт и го поведе напред.
- Това е моето царство. Дотук ми струва един милиард долара. Моя собствена „Тера фирма“. Само че не е фирма...–каза той, объркан от собствените си думи. – Тя е „аква“. Тера-аква... Или по-точно „Аква Тера“... Разбирате ме, нали?
- Не точно – отвърна сухо Кърт.
- Инспекторът нарича острова кораб. Твърди, че трябва да плащам данъци, такси за регистриране и застраховка, да спазвам правилата на Агенцията за безопасност и здраве при работа, като и да не преча на техните инспекции. Те твърдят, че това е носът. Аз им отговарям, че се намираме на остров, а онова там е неговият край.
Кърт погледна Марчети.
- Ако искате го наречете планетата Марс. Все ми е едно. Не съм от ДСС, или от друга организация, която иска да ви обложи с данък или да постави под въпрос вашия суверенитет и здрав разум. Но аз съм човек с проблем и с достатъчно разум, за да си помисля, че вие сте причината за него.