- На цели шест метра – обясни Марчети. – Намирам светлината успокояваща и предразполагаща за мислене.
- Но очевидно не предразполага към подреденост – Кърт критично огледа царящата наоколо бъркотия.
Навсякъде бяха разхвърляни боклуци, дрехи и табли за хранене. Няколко десетки книги лежаха на една маса, някои отворени, а други затворени и натрупани като кулата в Пиза. В единия ъгъл на стаята стояха три изключени робота-заварчици.
- Подреденото бюро е знак за нездрав ум – каза Марчети и внимателно взе капка вода от пробата и я постави върху едно стъкълце. След това занесе стъкълцето до една голяма машина, която я пое и забръмча.
- Това значи, че вие сте един от хората с най-здрав ум наоколо – измърмори Кърт, премести купчина листове от един стол и седна.
Марчети не обърна внимание на коментара му и се обърна към машината. Няколко секунди по-късно, върху екрана над бюрото му се появи снимка на водната капка.
- Увеличи! – нареди Марчети. Очевидно говореше на апарата.
Изображението се промени няколко пъти и накрая заприлича на сателитна снимка на островна верига.
- Отново! – нареди той на компютъра. – Фокусирай част 142. Увеличение хиляда и сто.
Машината забръмча и на екрана се появи ново изображение. Този път се виждаха четири от малките паякоподобни създания, събрани около нещо.
Долната челюст на Марчети увисна.
- Увеличете още – каза Кърт.
Очевидно притеснен, мъжът седна пред компютъра. С помощта на мишката и клавиатурата, той увеличи образа. Един от паяците изглежда, че се движеше.
- Не може да бъде! – промълви Марчети.
- Познати ли ви са?
- Като отдавна изгубени деца. Идентични са с моя конструкция, но...
- Какво?
- Но не може да са мои.
- Започна се – каза Кърт. Той очакваше да чуе най-различни оправдания и приказки за предохранителните мерки. – Защо не могат да са ваши?
- Защото не съм ги създал.
Кърт не очакваше такъв отговор.
- Те се движат – забеляза Лейлани и посочи към екрана.
Марчети се обърна и отново увеличи образа.
- Хранят се.
- Как така се хранят? С какво?
Елууд се почеса по темето.
- Малки органични протеини – каза той.
- Защо някакъв миниатюрен робот ще иска да яде органична молекула?
- Защото е гладен – отговори Марчети. Той обърна гръб на машината.
- Извинете, че ви питам, но как може един робот да изпитва глад? – продължи Кърт.
- Тук, на моя остров, големите роботи се включват в електрическата мрежа. Но ако искате да ги направите независими, те трябва да могат да се зареждат по някакъв начин. За тези, малките, има няколко варианта. Линиите по гърбовете им, които приличат на микрочипове, всъщност са слънчеви колектори. Но тъй като независимият робот има и други нужди, той трябва да може да се храни от околната среда. Ако тези микророботи са създадени по моя конструкция, би трябвало да могат да поглъщат или абсорбират органични хранителни вещества от морската вода и да ги разграждат. Също така да са способни да преработват разтворени метали, пластмаси и други неща, които откриват в морето и да ги използват за храна и размножаване.
- Този разговор става все по-объркан – каза Кърт. – Обяснете ми как става това. И не ми изнасяйте лекция за птичките и пчеличките. Досега не съм чувал за машини, които се размножават.
- За да може един робот да свърши някаква полезна работа, в него трябва да е заложена нуждата да създаде потомство.
Кърт пое дълбоко дъх. Поне получаваха някакви отговори, въпреки че не хареса това, което чу досега.
- И за каква полезна работа сте проектирали тези неща?
- Първоначалната ми идея беше да ги използваме като оръжие срещу замърсяването на океаните – започна Марчети.
- Да ядат боклуците? – предположи Кърт.
- Не само – продължи мъжът. – Да ги превръщат в ресурс. Помислете! Моретата буквално се задушават от боклуци. Проблемът е, че дори на места като Голямото тихоокеанско бунище4, отпадъците са толкова разпръснати, че е икономически нерентабилно да бъдат почистени. Освен ако инструментът, който се използва за премахването им, не се храни с тях, като така ги превръща в източник на енергия, който го задвижва.
Той махна към екрана.
- За да постигнем това, аз проектирах независим самовъзпроизвеждащ се микроробот, който може да живее в морска вода, да плува докато намери пластмаса или друг боклук и щом го открие, да го изяде. Веднага щом тези създания открият източник на храна, използват вторичните продукти и металите в морската вода, за да се копират. Воала! Възпроизвеждане, но без забавната част.