- Синовете ти ще го бранят – обади се Сабах.
Оазисът се намираше на трийсетина километра на запад. Синовете на Халиф, двамата му племенници и семействата им го чакаха там. Шест палатки и десетина мъже с пушки – няма да са лесна мишена за нападение. И въпреки това Халиф не можеше да се отърси от безпокойството си.
- Трябва да побързаме – каза той и се качи на камилата си.
Сабах кимна. Намести своя „АК-47“ така, че да е готов за стрелба и пришпори камилата.
След три часа наближиха оазиса. Отдалече се виждаше само дима от няколко слаби огъня. Нямаше следа от битка, разкъсани палатки или разхождащи се свободно животни. На пясъка не се виждаха мъртви тела.
Халиф даде знак на кервана да спре и слезе. После нареди на Сабах и още двама мъже да го последват пешком.
Тишината, която го обгръщаше, беше толкова пълна, че чуваха пукотът на дървата в огньовете и собствените си стъпки в пясъка. Някъде в далечината се чу провлаченият вой на чакал. Животното беше доста далеч, но звукът се носеше на километри в пустинята.
Халиф спря и зачака. Далечният вой на чакала затихна и беше заменен от нещо по-приятно – тънък детски глас, припяващ традиционна бедуинска мелодия. Идваше от главната шатра.
Халиф се успокои. Това беше гласът на най-малкия му син, Джин.
- Докарайте кервана! – нареди Халиф. – Всичко е наред!
Сабах и мъжете отидоха да доведат камилите, а Халиф продължи напред. Той стигна до шатрата, дръпна покривалото на входа и замръзна.
Един бандит, облечен в дрипи, беше опрял остър като бръснач ятаган до врата на сина му. Друг стоеше до него и стискаше стара пушка.
- Едно погрешно движение и ще му прережа гърлото! – изръмжа разбойникът.
- Кои сте вие?
- Казвам се Масик – отвърна бандитът.
- Какво искате? – попита Халиф.
Масик сви рамене.
- Какво не искаме?
- Камилите са ценни – каза Халиф. Той предположи, че искат именно тях. – Ще ви ги дам. Само пощадете семейството ми.
- Твоето предложение не ме интересува – отвърна Масик, а на лицето му се изписа презрение, – защото мога да взема каквото си поискам, а и защото...–той стисна момчето още по-силно – с изключение на това дете, всички от семейството ти вече са мъртви.
Сърцето на Халиф се сви. Под туниката си той криеше автоматичен револвер „Уебли-Фосбери“. Оръжието беше здраво и убийствено точно. Не би засякло дори и да престои месеци, заровено в пясъка на пустинята. Той се замисли как да го извади, без да го забележат.
- Тогава ще ви дам всичко – каза той – в замяна на живота му. И ще можете да си тръгнете.
- Тук някъде има скрито злато – проскърца Масик, сякаш това беше всеобщоизвестен факт. – Кажи ни къде е!
- Нямам никакво злато – поклати глава Халиф.
- Лъжеш! – викна вторият бандит.
Масик се разсмя. Показаха се кривите му прогнили зъби и кървящи венци. Продължи да стиска момчето с едната си ръка и вдигна заплашително другата. Беше готов да пререже гърлото на детето. Но то се извъртя и захапа здраво пръстите на Масик.
Бандитът извика и изненадано дръпна ръката си, сякаш се беше опарил.
През това време Халиф хвана револвера и стреля два пъти направо през туниката си. Разбойникът, който допреди секунда се готвеше да убие сина му, падна назад, а на гърдите му цъфнаха две алени петна.
Вторият разбойник стреля и одраска крака на Халиф. Бедуинът светкавично отвърна на стрелбата и го улучи право в лицето. Мъжът падна без звук. Но Халиф знаеше, че битката тепърва започва.
Навън, в тишината на нощта, започнаха да отекват изстрели. Халиф разпозна звука от винтовки, като тази, която беше в ръката на убития разбойник. Отговаряше им силният пукот на автомата на Сабах.
Халиф сграбчи сина си и тикна пистолета в ръката на момчето. После вдигна старата пушка на един от мъртвите бандити, както и извития ятаган и се насочи към другия край на шатрата.
По-големите му синове лежаха на пода един до друг, сякаш си почиваха. Дрехите им бяха напоени с тъмна кръв и покрити с дупки.
Силна болка, мъка и гняв прорязаха сърцето на Халиф.
Отвън престрелката продължаваше. Бедуинът заби ножа в една от стените на шатрата и отвори малка дупка. През нея успя да види битката.
Сабах и трима от хората му стреляха, скрити зад няколко мъртви камили. Група разбойници, облечени като бандитите, които току-що бе убил, се бяха пръснали из оазиса и се криеха зад финиковите палми, нагазили до колене във водата.
Не приличаха на хора, които бих могли да превземат лагера със сила.
Халиф се обърна към Джин:
- Как попаднаха тук тези мъже?
- Помолиха да отседнат – отвърна момчето, – и да напоят камилите си.