- Ето я палубата за наблюдение – каза Отеро. Роботът тъкмо минаваше покрай един правоъгълен прозорец. - Лабораторията на Марчети трябва да е отпред.
Няколко секунди по-късно, двамата видяха мястото, на което се намираше големия кръгъл прозорец.
Щетите бяха очевидни. Това, което до скоро беше внушителен портал, през който извираше ярка светлина, сега приличаше на тъмна пещера. Прозорецът беше счупен. Няколко парчета от дебелия плексиглас все още стърчаха от рамката, подобно на зъби в устата на великан. Вътре нищо не светеше.
- Накарай го да влезе – заповяда Метсън.
Отеро вече беше решил да го направи, но нещо привлече погледа му в дясната част от екрана. Той завъртя чистача в тази посока и камерата показа група плувци, които се опитваха да излязат на повърхността.
- Хвани ги!
Отеро разтвори щипците на чистача и насочи машината към най-близките боси крака. Бяха на жената.
Роботът се захвана за тях. Започна борба. Камерата се разтресе и от устата на момичето се появиха мехурчета. Отеро бутна ръчката на контролера надолу, за да накара чистача да се гмурне.
Машината се обърна, но не помръдна. В този момент на екрана се появи глава с побеляла коса и роботът се завъртя настрани. В слушалките се чу как ръката му се откъсва.
Жената се освободи и лицето на мъжа се появи отново. Той държеше чистача и гледаше право в камерата. Отеро почувства силата на погледа му дори през водата. Мъжът посочи с пръст към обектива и после го прокара хоризонтално по врата си, преди да счупи камерата и да обездвижи чистача.
Посланието беше ясно. Мъжете от НАМПД идваха и това нямаше да свърши добре.
Отеро натисна няколко клавиша на клавиатурата и после „ентър“. Така той задейства трик, с който да си покрие следите. После се изправи и сграбчи малко куфарче, пълно с пари. Това беше последното плащане за услугите му.
- Какво правиш? – попита Метсън.
- Махам се от тук! – отговори Отеро. – Ти остани, ако искаш.
Той извади револвер от чекмеджето на бюрото и бързо излезе през вратата. Няколко секунди по-късно Метсън тичаше, за да го настигне.
В дясната част на „Аква Тера“ Кърт откри стълба, водеща от водата до палубата. Двамата с Джо първи се качиха по нея и се скриха зад малък дъб, засаден в купчина дървени стърготини. Лейлани също се качи по стълбата и клекна зад тях. Тя изглеждаше изтощена.
- Сега какво? – попита Джо.
- Трябва да разберем как да влезем в контролната зала – отвърна Кърт. Той знаеше, че е добре да се допита до мъжа, който беше проектирал острова.
Остин погледна назад. Марчети се катереше по стълбата със скоростта на охлюв. Той почиваше след всяко стъпало, кашляше и плюеше вода.
- Хайде, Марчети! – подкани го Кърт шепнешком. – Нямаме цял ден!
- Опасявам се, че не мога повече – каза милиардерът. – Тук ще свърша, на тази стълба. Продължете без мен.
- С удоволствие – промърмори Кърт, – но искам да изключиш машините.
- Вярно – каза Марчети, сякаш беше забравил. – Идвам.
Той продължи да се изкачва. В това време, Кърт забеляза двама мъже, които излязоха от дясната пирамида и забързаха надолу по една стълба. Той разпозна единия. Беше надменният и груб помощник на Марчети. Другият му беше непознат.
- Как изглежда Отеро? – попита Остин.
Елууд показа глава над ръба.
- Среден на ръст – започна той, – тъмен тен, къса коса и много малка, овална глава.
Двете фигури бяха твърде далеч, за да е сигурен, но описанието съвпадаше с мъжа, когото видя. Секунда по-късно, двамата мъже се затичаха. От време на време поглеждаха назад – явно бягаха от нещо.
- Как може да се напусне този кораб? – попита той. – Имам предвид остров.
- С хеликоптер – отвърна Марчети. – Или през пристанището, с лодка или хидроплан.
Пристанището! Кърт беше предположил, че двамата са се запътили натам.
- Мисля, че Отеро и твоят адвокат искат да напуснат острова през пристанището – каза той. – Лейлани, помогни на Марчети да открие някой компютърен терминал. И гледай да не го убиеш. Колкото и да е досаден, мисля, че единственото нещо, в което можем да го обвиним, е престъпление срещу модата.
- Обещавам! – каза тя.
Кърт се обърна към Джо:
- Готов ли си?
Дзавала кимна и двамата се затичаха през житата, които им стигаха почти до раменете. Те прекосиха нивата и поеха напряко през парка. Изведнъж Кърт дочу звук от запалване на двигател.
- Това като лодка ли ти звучи?
- По-скоро като „Лайкоминг“ с въздушно охлаждане – отвърна Джо. – Ще вземат хидроплана.