- Страхотно! – извика Джо и вдигна победоносно юмрук във въздуха.
- Трябва да те запишем за някое родео – засмя се Кърт и насочи лодката към неузнаваемия самолет.
Машината потъваше бързо, а двамата мъже вътре отчаяно се опитваха да излязат. Метсън се измъкна пръв и не след дълго вече се държеше за лодката. Отеро го последва.
Двамата направиха няколко опита да се качат вътре, но Кърт всеки път подаваше газ и им се изплъзваше.
- Моля ви – извика Отеро, – не мога да плувам добре!
- Тогава не е добра идея да живееш на плаващ остров – отвърна Кърт и засили, докато и двамата се пуснаха и после отново намали. Мъжете доплуваха до лодката и се хванаха за борда.
Кърт отново подаде газ.
- Идеята беше негова! – каза Отеро докато плуваше.
- Коя? – попита Кърт.
- Да откраднем микророботите – отвърна Отеро.
- Млъквай! – извика Метсън.
- На кого ги предадохте? – попита Джо.
Почти удавеното дуо се хвана за лодката и Отеро опита отново да се качи на борда.
- Господин Остин – каза Джо, – мисля, че имаме правило срещу разни катерачи и държачи.
Кърт кимна и се усмихна.
- Така е, господин Дзавала, прав сте.
Този път той подаде малко повече газ. Двамата мъже опитаха да се задържат, но скоро паднаха във водата. Кърт продължи да се отдалечава от тях.
- Чакайте! – извика Отеро, като пляскаше във водата. – Ще ви кажа!
Кърт долепи длан до едното си ухо.
- Преди да сме се отдалечили прекалено – извика той.
- Името му е Джин – изломоти Отеро. – Джин ал-Халиф.
Кърт дръпна ръчката на газта и лодката спря.
- Къде можем да открием този Джин? – извика той.
Отеро погледна към Метсън, който клатеше глава.
- Живее в Йемен. Друго не знам.
В двора на изискана къща в марокански стил на един хвърлей от Аденския залив, мъжът, познат като Сабах, се наслаждаваше на прелестната вечер. Докато здрачът спускаше своята тъмна пелена над света, той вечеряше агнешко с прясна питка и нарязани домати. Вечерният бриз полюшваше прозрачните завеси около него, а от вълните, разбиващи се в близките скали, се носеше успокояваща, монотонна песен.
Приближи се един прислужник и му прошепна нещо на ухото.
Сабах го изслуша и кимна. На челото му се образува лека бръчка. Очевидно чутото не го зарадва.
Прислужникът взе чинията му и Сабах се отпусна на стола си с чаша черен чай в ръка. Звукът от приближаващи стъпки спря под арката на вратата.
- Моля те ми дадеш възможност да се изкажа – каза фигурата в сенките.
- Мисля, че получи такава – отвърна Сабах, – тъй като вече си тук, канен или не.
- Не исках да те притеснявам – продължи мъжът. – Изчаках, докато свършиш с вечерята.
Сабах посочи към един стол.
- Ела, седни до мен, Мустафа. Ние сме стари приятели, още от първата война с Израел. Оръжията, които ти ни осигури, не ни помогнаха да победим, но ми позволиха да помогна на ал-Халиф и семейството му, както и да забогатея значително.
Мустафа се приближи и седна срещу Сабах, който не пропусна да отбележи известната нервност в движенията му. Мустафа обикновено се държеше нахално и надменно и затова Сабах се зачуди какво ли го тревожи в момента.
- Дойдох да обсъдим именно богатството – започна Мустафа, – моето и твоето. Както и на останалите, които прибират лъвския пай за себе си.
Сабах отново отпи от чая и остави чашата. На една чинийка върху масата бяха сложени прясно откъснати листа от кхат, растение с наркотични свойства. То наподобяваше слаб амфетамин. Сабах взе едно от листата, сгъна го и го постави в устата си. После го задъвка бавно, като изсмукваше с наслада сока от растението.
- Лъвовете взимат най-големия пай, защото са лъвове – обясни Сабах. – Никой не може да им се противопостави.
- Ами ако лъвът е слаб и нахален? – попита Мустафа. – Или ако обръща гръб на нуждите на семейството? Тогава ще се появи друг, който да заеме мястото му.
- Стига – каза Сабах, – няма нужда да използваме метафори! Говориш за Джин и неговия проект и смяташ, че той ни предава, така ли?
Мустафа се поколеба и потърка ръце, сякаш беше объркан.
Сабах бутна чинийката с листа към него.
- Вземи едно. Ще ти развърже езика.
Мустафа взе едно листо и го сгъна с пръсти, също както направи Сабах. После го постави в устата си.
- Кои от действията на Джин ти се струват неправилни? – попита Сабах.
- Три години напразни обещания – отвърна Мустафа, – без нито капчица дъжд.