Малко преди да стигне до брега, Кърт вече ясно чуваше плисъка от разбиващите се вълни. Той усети как течението се опитва да го завлече на изток и заплува под ъгъл към него. Вместо да се съпротивлява, се опита да го яхне.
Следващата задача беше да преодолее разбиващите се вълни. Кърт се опита да установи през колко секунди са те. Една голяма вълна го тласна напред и замалко да забие лицето му в дъното, но отмина, разби се и запрати пелена от бяла пяна към пясъка на петнайсетина метра пред него.
Течението го понесе, докато водата се връщаше назад, но Кърт загреба яростно, яхна следващата вълна и след малко се озова на брега.
На около трийсет метра пред него имаше скали, които осигуряваха чудесно прикритие. Той свали плавниците и се затича натам, за да се скрие. След като стигна, свали маската, разкопча водолазния костюм и извади малък бинокъл за нощно виждане. С него огледа плажа и пътя отгоре. Не забеляза движение, нито следи от някакъв живот.
На около седемдесет метра на запад по пътя стоеше паркиран стар микробус „Фолксваген”. Беше тук да ги прибере.
Кърт обърна глава и видя как Джо излиза на плажа. След секунда и той тичаше към скалите.
Кърт посочи към микробуса.
- Не е зле – каза той. – Пропуснахме го само с едно футболно игрище.
- По-лесно е да извървиш разстоянието, отколкото да плуваш срещу течението – отвърна Джо.
- Прочете ми мислите – отвърна Кърт. – Освен това, ако нашият приятел е наблюдаван или следен, не е добра идея да излизаме от водата точно пред автомобила му.
Двамата мъже свалиха водолазната екипировка. Те се огледаха и после се затичаха по плажа. Приближиха микробуса.
Трийсетгодишната машина беше светлокафява на цвят, олющена и надраскана от годините в пустинята. Гумите бяха изтъркани, а емблемата „VW” отпред беше счупена. Липсваше половината от “W’’-то.
- Може да е имитация – предположи Кърт.
- Да – отвърна Джо,–„Фолкс Фолкс”.
- Не е много стилен – каза Кърт, но после се сети за „Веспата” и добави:–Поне има четири колела.
- Явно започваш да остаряваш – пошегува се Джо.
Кърт се захили и отвори вратата. Микробусът определено не можеше да се похвали със стил, но компенсираше с оборудване. Имаше достатъчно място за провизии, двигател с въздушно охлаждане, който е по-ефективен при прекосяването на пустинята от агрегатите с водно охлаждане и оригинални йеменски регистрационни номера, за които Кърт се надяваше да са валидни.
Освен това беше празен. Който и да беше оставил микробуса по молба на Пит, вече го нямаше. Втори чифт следи от гуми в мекия пясък до пътя показваха, че шофьорът беше изчезнал с друга кола.
Двамата се качиха вътре. Кърт се настани на шофьорската седалка, а Джо провери провизиите отзад.
- Тук има ботуши и кафтани – каза той. – Храна, вода и екипировка. Този ни е уредил.
Кърт потърси ключа. Дръпна сенника и ключът падна в ръката му, заедно с една бележка.
Пъхна ключа в контакта и разгъна листчето. Джо се приближи отзад и седна до него.
- Тук пише: „Тръгнете на север. След десет километра трябва да завиете на северозапад по асфалтиран път, успореден на Източната магистрала. След петдесет километра асфалтът ще свърши и пътят ще стане черен. Ще трябва да карате по него точно седемдесет и два километра. После ще скриете микробуса и ще тръгнете пеш на северозапад по курс двеста и деветдесет. Трябва да изминете девет километра и четиристотин метра. Ще завиете и ще се озовете пред комплекса, който търсите. Успех!”
- Има ли подпис?
- Не – отвърна Кърт. Той сгъна листа и го прибра. – Който и да е, да не го разочароваме.
След бързо оглеждане, Кърт завъртя ключа и двигателят оживя със звук, който само старите „Фолксвагени” можеха да издават. Кърт включи на скорост, освободи съединителя и предавателната кутия издаде стържещ шум, но поне вече се движеха.
Той се надяваше да стигнат до комплекса преди изгрев слънце. Имаха четири часа.
Гамей Траут изпитваше невероятна радост, докато се носеше с двайсет възела на нищожните девет метра над вълните в един малък летателен апарат, конструиран от Елууд Марчети.
Да го наречеш дирижабъл би било обида за изящния кораб. Кабината на екипажа се намираше между и малко под това, което Марчети наричаше въздушни пашкули. Пълни с хелий, те наподобяваха понтони, но бяха много по-големи и дълги. Дъното им беше плоско, а горната част – извита, за да осигуряват подем, докато апаратът се движи напред. Няколко тръби под ъгъл четирийсет и пет градуса ги свързваха с пътническия отсек. Втори комплект тръби минаваха между пашкулите и ги държаха раздалечени. Дизайнът позволяваше да се гледа нагоре към небето, което не предлагаше нито един друг въздушен кораб.