Кърт залази заднешком по пясъка, след няколко метра се изправи и затича. Джо го последва като се опитваше да не изостава.
- Какво предлагаш да направим? – попита той. – Да влезем вътре и да се престорим, че сме с групата?
- Не – отвърна Кърт. – Ще минем от задната страна на онази хеликоптерна площадка. Видях пътниците от вертолета да изчезват, без да се спускат. Някъде отгоре със сигурност има вход. Трябва само да го намерим.
Над водите на Индийския океан Марчети издигна въздушния кораб до височина от трийсет метра и после намали значително скоростта му. За да може дизайнът да бъде толкова изящен, трябваше да бъдат направени някои компромиси, един от които беше, че апаратът не може да лети без известно движение напред, което да осигурява подем.
Двигателят изключи, машината се понесе свободно, а пътниците се притесниха.
- Все още падаме – каза Гамей.
На двайсет метра под тях морето беше спокойно и тъмно. Ако тя наистина беше права и тъмният цвят се дължеше на микророботи, плуващи с милиони под повърхността на водата, нямаше никакво желание да се озове сред тях.
- Един момент – каза Марчети.
Той дръпна една ръчка и от двете страни на въздушния кораб се разкриха отделения. Марчети сякаш беше отворил едновременно предния капак и багажника на кола. Дочу се съскане от газ под налягане и два допълнителни балона се показаха от отворите. Те се издигнаха нагоре, бързо се напълниха с хелий и опънаха въжетата, които ги държаха. Докато се издуваха, падането се забави и после спря.
- Наричам ги въздушни котви – каза с гордост Марчети. – Ще ги приберем щом започнем да се движим отново. Но дотогава, те ще ни помогнат да не паднем в питието.
Гамей прие новината с облекчение. Лейлани и Пол изпитаха същото.
- Мисля, че трябва да вземем проба – каза Пол.
На дванайсет метра над водата въздушният кораб спря. Марчети освободи малко количество хелий и го спусна до метър и половина. После настрои уредите да задържат машината на тази височина.
- Достатъчно близо ли сме? – попита той.
Пол кимна и се качи на задната платформа с телескопичен уред за събиране на проби в ръка.
- Внимавай! – добави Гамей. – Нужни ми бяха години да те обуча. Не бих искала да започвам отначало с нов съпруг.
Пол се засмя.
- Мисля, че няма да намериш толкова красив и привлекателен като мен.
Гамей се усмихна. Беше сигурно, че няма да срещне друг, когото да обича повече.
Пол застана на ръба, а Гамей се приближи зад него. Тя знаеше какво може да има отдолу и искаше да го върже като страж на върха на наблюдателен пост, но нямаше как да го направи, а и не беше необходимо.
Те се намираха близо до центъра на големия кръг от течения в средата на Индийския океан. При нормални обстоятелства зоната беше тиха, без никакви вълни или ветрове.
Водата под тях изглеждаше мазна и гладка, а слънцето блестеше зад гърбовете им. Всичко беше невероятно спокойно. Усещаше се само лек бриз, който нямаше как да им създаде неприятности, докато се носят на метър и нещо над водата.
Пол разгъна пръта, потопи стъкленицата във водата и взе проба. После я извади и я задържа във въздуха, за да може да изтече излишната вода, преди да я прибере.
Гамей си сложи дебели пластмасови ръкавици и взе пробата със специална кърпа от микровлакна. Марчети ги беше уверил, че тя ще привлече и задържи всички микророботи, които може да има по стъкленицата.
Гамей не видя някакви следи, но малките разбойници бяха микроскопични. Стотина от тях можеха да се поберат на върха на игла.
Тя погледна водата в стъкленицата.
- Изглежда чиста – каза тя.
Госпожа Траут затвори съда с капачка и го постави в кутия от неръждаема стомана с гумен отвор, който запечата здраво. После сложи кърпата във втора кутия.
Гамей и Пол се загледаха във водата под тях, сякаш надничаха над ръба на някой кей. На няколко метра напред морето изглеждаше нормално. Но откакто делфините се бяха разпръснали, въздушният кораб беше прелетял над три километра обезцветен океан. Стори им се много странно.
- Те не са на повърхността – каза Гамей, осъзнавайки истината. – Можем да ги забележим, като погледнем право надолу, но под какъвто и да било ъгъл ще виждаме само чиста вода.
Марчети се съгласи.
- Те плуват под повърхността. Трябва да вземете проба от по-дълбоко. Ако искате, мога да ни спусна до...
- Хайде да не го правим – каза Лейлани. – Моля ви! Ами ако докоснем водата или нещо се обърка?
Тя стоеше в основната част от кабината и гледаше надолу, защитена от една стена. Лицето ѝ имаше зеленикав оттенък.