Джин ал-Халиф крачеше разгневен из коридорите на своята пещера. Той отвори с ритник вратата на просторния си кабинет и ритна един стол, който имаше неблагоразумието да се озове на пътя му към бюрото. Сабах влезе след него и затвори внимателно вратата.
- Не могат да ме привикват като някакво малко момче! – изрева Джин.
- Не са те привикали – каза спокойно Сабах.
- Явили са се без предупреждение! Казали са, че идват тук и очакват да ме видят! – изкрещя Джин. – Според теб това не е ли привикване?
Джин седна зад внушителното бюро. Зад гърба му имаше огромна стъклена стена, през която се виждаше производственото хале на голяма фабрика на около шест метра надолу.
Мъже в защитни костюми настройваха някакви машини и подготвяха производството на следващата версия от микророботите на Джин. Тази смъртоносна нова партида беше предназначена за Египет и за бента.
- Те просто помолиха – продължи Сабах. – Като имам предвид тона и действията им напоследък, реших, че е по-добре да обещая, че ще присъстваш.
- Това е безочие! – извика Джин. – Не можеш да обещаваш вместо мен!
Джин познаваше много добре гневът, който сега кипеше в него, но досега не го беше насочвал към Сабах.
- Защо колкото сме по-близо до целта, толкова повече всичките ми приближени си губят ума и забравят къде им е мястото?
Сабах беше на косъм да отвърне на тази грубост, но се сдържа.
- Остави ме! – каза Джин и махна властно с ръка.
Вместо да се поклони и да излезе, Сабах заговори с равен тон:
- Не! Аз те възпитавам от дете, откакто баща ти почина. И се заклех да те защитавам, дори и от теб самия. Затова сега ще говоря, а ти ще ме слушаш. Когато приключа, ще решиш какво да правиш.
Джин го погледна изненадан. Обзе го желание да убие Сабах задето не му се подчинява.
- Този консорциум – продължи Сабах, – отпусна милиарди долари като възнаграждение за твоите усилия. Мъжете, които го управляват, са могъщи също като теб и от време на време имат право да показват мускули.
Джин впери омагьосан поглед в Сабах и въпреки нежеланието си, се заслуша в думите му, както често се случваше още от детството му.
- Фактът, че идват заедно – продължи Сабах, – не е добър знак. По-скоро подсказва опасност. Те са единни.
Джин огледа кабинета си. Обзавеждането беше скромно, а по стените висяха древни оръжия. Погледът му спря върху един извит ятаган.
- Тогава ще ги избия до крак! – заяви Джин. – Ще ги нарежа на парчета със собствените си две ръце.
- И какво ще постигнеш с това? – попита Сабах. – Те не са дошли сами. Всеки води със себе си отряд въоръжени мъже. Общият им брой е почти равен на броя на нашите хора. Ще започне война. И дори и да спечелим, несъмнено другите ще поискат да си отмъстят.
За пръв път от много време Джин усети, че е уязвим и притиснат в ъгъла. Ако враговете му знаеха какви страсти са събудили в него, със сигурност нямаше да поискат да дойдат.
- Идват в най-лошия възможен момент – каза Джин по-спокойно. – Трябва да се подготвим за други гости. Знаеш това
- Ще се справим – успокои го Сабах.
- Добре – съгласи се Джин. – Какво предлагаш?
- Да изпратим послание, което няма да предизвика война. Най-добре да им покажем това, което са дошли да видят. Единият ще погледне отблизо, а другият ще наблюдава отдалеч.
По лицето на Сабах се появи злокобна сянка и Джин разбра. Учителят му беше възрастен и старомоден, но не и глупав.
- Заповядай да наводнят изпитателния басейн – каза Джин.
- Той е настроен да симулира нападение върху Асуан.
Джин се усмихна злорадо.
- Чудесно! Продължете с демонстрацията. Осигурете им място на първия ред. Ще се радвам да видя как получават повече от това, за което се спазариха.
Сабах веднага отгатна намеренията му и кимна:
- На твоите заповеди!
Джин погледна през стъклената стена към работниците в халето. Машините работеха с пълна мощност. В края на производствената линия сребрист пясък се сипеше в жълт пластмасов бидон и почти го изпълни. Под него чакаха още петдесет и девет подобни контейнера, готови да приютят последната партида от неговата орда. Ако сметките му се окажеха верни, те щяха да пречупят волята на Азис и да принудят египетските военни да му предадат богатствата си.
Кърт стигна до върха на отвесната скала няколко секунди преди Джо. Внимателно се взря в открилата се гледка.
Видя хеликоптерната площадка, разположена на три-четвърти от разстоянието до скалата. В средата ѝ стоеше руски вертолет. Вратата на товарния отсек зееше отворена, а двама мъже, облечени като охранители, седяха в машината, пушеха от една цигара и разговаряха тихичко. Кърт се озърна, но не видя други хора.