- Можеш ли да се справиш и с двамата? – обърна се той към Джо.
Приятелят му кимна.
- С един куршум два заека – каза той. – Или в нашия случай с много жици.
Кърт посочи към задната част на хеликоптера и Джо пое натам, като се държеше за скалата.
Щом Дзавала стигна до сивата машина и се прикри зад нея, Кърт излезе от скривалището си. Покри лицето си с кафтана и тръгна към мъжете с протегнати напред ръце, като не спираше да говори на висок глас за някаква изгубена камила.
Мъжете скочиха като наелектризирани и се насочиха към него. Единият сложи ръка на оръжието си, но не го извади. Може би Кърт му приличаше на местен или пък му изглеждаше безопасен, защото държеше вдигнати ръцете си, докато се приближаваше.
- Наках, наках! – викаше Кърт, арабската дума за женска камила.
Мъжете изглеждаха объркани. Те вървяха разгневени към него и не забелязаха, че Джо се промъква зад тях.
- Наках! – викна Кърт още веднъж и видя как мъжете се сковават и падат на колене.
Двамата се строполиха тихичко по очи. Джо стоеше зад тях с лукава усмивка и електрошокова палка в ръка.
- О, къде е, къде е моята малка наках? – довърши Кърт.
- Харесвам електрошоковете! – заяви Джо. – Действат толкова бързо, че жертвите нямат време да извикат.
В този момент мъжете се размърдаха и Джо отново натисна копчето.
- Мисля, че това им стига, доктор Франкенщайн – намеси се Кърт.
Джо изключи електрошока и двамата охранители се отпуснаха. Кърт се наведе над тях и им инжектира по една доза приспивателно. Щом жертвите заспаха, Джо прибра елекрошоковата палка и помогна на Кърт да пренесе мъжете до хеликоптера.
Сложиха ги вътре, качиха се след тях и затвориха вратата.
Няколко минути по-късно Кърт и Джо се показаха, облечени в тъмносините униформи на охранителите. Лицата и косите им бяха покрити с куфии5. Докато Джо се преструваше, че пази хеликоптера, Кърт затърси тунела.
Той зърна процеп в скалата. Надзърна и видя стръмно спускаща се надолу стълба. Кърт слезе по нея и се изправи пред стоманена врата с електронна ключалка, подобна на ключалките във всеки хотел.
- Да се надяваме, че имаме резервация – промърмори тихичко той и затършува в джобовете на охранителя.
След малко Кърт напипа карта-ключ, пъхна я в четеца и я извади. Лампичката върху ключалката светна в зелено и той натисна дръжката.
- Лесно като детска игра! – прошепна доволно Кърт.
Сложи малко камъче между касата и вратата, за да не се затвори, изкачи се обратно до скалната цепнатита и свирна на Джо. Няколко секунди по-късно двамата вече бяха в тунела и слизаха по стръмните стълби.
- В дупката на заека – каза Кърт. – Да се оглеждаме за Джаберуока6.
- Ще ми обясниш ли какво е това? – попита Джо. – Така и не успях да разбера.
- Нещо сърдито и страшно – отвърна Кърт. – Като го видиш ще го познаеш.
Спуснаха се по стълбите зад металната врата и стигнаха до лабиринт от тунели. Решиха да поемат по онзи, който водеше надолу и стигнаха до нов кръстопът.
- Имам чувството, че съм във ферма за мравки – прошепна Джо.
- Така е – съгласи се Кърт. – Представям си как някакви огромни хора ни наблюдават през стъклото.
Двамата продължиха надолу по тунела до още едно разклонение.
- А сега накъде? – попита Джо.
- Нямам ни най-малка представа – отвърна Кърт.
- Трябва ни или водач, или карта.
Кърт вдигна вежди.
- Ако видиш светеща табела: „Намирате се тук”, непременно ми я покажи.
Не откриха табела, но пък Кърт забеляза нещо друго.
Над главите им минаваха тръби. В тях вероятно имаше електрически кабели, а може би течеше вода или природен газ – всичко, от което се нуждае един производствен център.
- Трябва да открием фабриката – каза Кърт. – Мисля да следваме тръбите.
Продължиха по един от тунелети, като следваха тръбопроводите. Стигнаха до широк коридор, достатъчно голям, за да мине кола. Двама мъже в униформи, подобни на техните, вървяха насреща им. Кърт се постара да изглежда спокоен, но тялото му се стегна, готово за бой. Мъжете ги подминаха безмълвно и Остин си отдъхна с облекчение.
Тунелът преля в просторна пещера с бетонен под и двайсетина маси. Ярка светлина къпеше помещението. В другия му край се виждаха наредени хладилници и умивалници.
- Поздравления! – промърмори Кърт. – Открихме столовата.
- А за пръв път не съм гладен – рече с разочарование Джо.
Около три от масите седяха неколцина мъже. Странното бе, че не приличаха на охранителите на Джин.