Марчети седеше пред компютъра и пишеше нещо. Лейлани стоеше наблизо и потропваше нервно. След като бяха прекарали цялата сутрин в изучаване на оригиналната конструкция, сега започнаха тестове и се опитваха да изпратят сигнал на роботите със стандартните команди, които Марчети беше програмирал в прототипите преди години.
- Нищо не правят – каза Пол за десети път.
- Сигурен ли сте? – попита Марчети и продължи да изпраща командните протоколи. – Те са ужасно малки и вероятно пропускате нещо.
- Наблюдаваме ги през микроскопите – рече Пол. – И виждаме, че не мърдат. Проличат на мързеливи роднини след угощение за Деня на благодарността.
Гамей го стрелна с очи.
- Нали не говориш за моите роднини?
- Само за братовчеда Уили... Най-вече...
Тя сякаш се обиди за секунда, но после сви рамене.
- Прав си. Той се изтяга на дивана в четвъртък следобед и не става до неделя.
Марчети се покашля, за да им привлече вниманието.
- Ако предположим, че микророботите не са били обладани от духа на братовчеда Уили, мога спокойно да заключа, че Отеро е променил командните кодове.
- Тогава какъв е смисълът от всичко това? – попита Лейлани.
Преди Марчети да отговори, Гамей зададе по-практичен въпрос.
- Има ли начин да извлечем кодовете от самите роботи? Да им приложим обратно инженерство и да им разчетем програмата?
Марчети поклати глава.
- Не и с оборудването, с което разполагаме тук.
- Ами ако попитаме самия Отеро? – добави Лейлани. – Или приятеля му? Затворили сме ги в онези килии. Да вземем ключовете и да си поговорим с тях. Под „говорим“ имам предвид да ги принудим да говорят.
Гамей и Пол се спогледаха. Тревожеха се за Лейлани. Напоследък тя ставаше все по-гневна и неуравновесена, особено след случилото се на въздушния кораб.
- Аз съм твърдо против насилието! – заяви Марчети.
- Но той се опита да те убие! – възкликна Лейлани.
- Имаш право – съгласи се с ирония Марчети. – Да отидем да го пребием. Ей сега ще намеря един гумен маркуч.
- Много бързо си променихте мнението – закачи го Гамей.
- Ами, аз съм си фурнаджийска лопата – отвърна Марчети. – Какво да се прави?
- Сигурно има и друг начин.
- Какъв?
- Ако роботите в открито море получават заповеди, не можем ли да прихванем сигнала?
- На теория да – съгласи се Марчети, – но ще трябва да се приближим до тях.
- Още по-близо? – възкликна Лейлани.
Пол също не хареса идеята.
- Колко трябва да ги доближим?
- Зависи от сигнала – обясни Марчети. – Може да е нискочестотен или серия от последователни къси вълни. Те биха покрили по-голяма площ и могат да се изпращат от произволно място. Сигналът би могъл да бъде и високочестотен или директен – от самолет, кораб или сателит. Има вероятност да го изпращат до част от плаващия рояк и микророботите да си го препредават – като игра на развален телефон. В този случай трябва да сме на точното място в точния момент, за да го засечем.
- Май ще е по-лесно да изтръгнем със сила информацията от Отеро – намеси се Лейлани.
- Обикновено най-простото решение не е най-лесното – отбеляза Пол. – Какъв вид сигнал бихте използвали вие?
Марчети се замисли.
- Кодиран на къси вълни – каза той след малко. – Високочестотен.
- Значи такъв и ще търсим.
- Вероятно продължителността му ще е изключително кратка – предупреди Марчети. – Няколко милисекунди.
Възможно е да се повтаря на интервали. Без да знаем какво търсим, ще е невъзможно да го отличим от фоновия шум в атмосферата. Статични и радио сигнали, йонизация... всички тези неща ще ни създадат проблем.
- Вие сте като мокро одеяло – каза Пол и си помисли, че всяко решение си има и добрите и лошите страни.
- Не е необходимо ние да го засичаме – рече внезапно Гамей. – Тук разполагаме с нещо, което може да го направи вместо нас. – Тя махна с ръка към микророботите в пробите. – Трябва само да запишем сигналите, да изчакаме малките роботи да се събудят и после да проучим подробно записа.
Марчети я изгледа впечатлен.
- Мисля, че може да стане – каза той. – Много добра идея. Ще насоча острова към рояка. Според последното му изчислено местонахождение, ще го достигнем след трийсет и шест часа.
Кърт и Джо бяха пленници вече от няколко часа. Държаха ги без храна, без вода и светлина и дори без компания. Не ги разпитваха, не ги заплашваха, само ги вкараха в една тъмна малка стаичка и ги завързаха за металните тръби, които следваха по пътя си към тестовия басейн.