- Не съм изненадан – отвърна Кърт, без да мигне. – Но нека те попитам нещо: защо мислиш, че правителството изпрати нас, вместо цяла ескадрила безпилотни самолети „Хищник”, или изтребители „Стелт”, въоръжени с противобункерни бомби? Тук може да си в безопасност от своите врагове, но не и от американското правителство. Знаеш го. Вече си в списъка. Също като реактора и фабриката за обогатяване на уран, които иранците строят. И не се различаваш от десетките други заплахи, които правителството обезвреди през последните няколко години. Човек като теб вече няма къде да се скрие. Но притежаваш нещо, което всички Бинладеновци на този свят нямат. Технология...
Джин не помръдна. Очевидно размишляваше върху думите на Кърт, но това звучеше твърде хубаво, за да е истина. Сега Остин трябваше да го притисне. Ако успееше да спечели малко време и известна свобода, двамата с Джо щяха да имат някакъв шанс да се измъкнат.
- Нима очакваш да повярвам на думите ти?
- Нека ти изясня нещо – продължи Кърт. – Ако зависеше от мен, не бих ти помогнал. Ти си убиец и разбойник. Но аз работя за чичо Сам и правя каквото ми наредят. Заповядаха ми да дойда тук, да проникна в комплекса и да докладвам. После да се свържа с теб чрез трети лица, ако е възможно. Те искат това, което притежаваш.
- Да ти приличам на глупак? – попита Джин, видимо ядосан.
- Аз не бих му отговорил – намеси се Джо.
- Вашето правителство не сключва сделки – продължи Джин.
- Много грешиш – заяви Кърт. – Ние сключваме сделки вече двеста години. Да си чувал за Вернер фон Браун? Той е нацист, германски учен, създал ракети, убили хиляди. Ние го взехме под крилото си след войната, защото се нуждаехме от неговите знания. Виктор Беленко беше руски пилот, който ни достави „Миг-25”. Ние привличаме бейзболни играчи, балетисти, компютърни програмисти, всеки, който може да ни предложи нещо. Може да не е честно за бедните фермери и селяни, които искат да емигрират, но за теб е добре. Осигурява ти път за измъкване.
- Достатъчно! – сряза го Джин и се обърна.
- Твоята страна се разпада – не се предаваше Кърт. – Дори твоята власт и пари не ще могат да те предпазят, ако настане анархия. И предполагам, че имаш и други проблеми с външния свят, иначе нямаше да се налага да убиваш гостите си и да се криеш тук долу. Аз ти предлагам път за бягство. Освободи ни и ни позволи да докладваме за видяното. После моето правителство ще се свърже с теб.
Джин дори не се замисли върху предложението, въпреки добре изиграната от Кърт лъжа. Той се обърна и се усмихна.
- Много скоро хора от вашето правителство, както и много други, ще ме молят да се свържа с тях. А вашите избелели кости в пясъка няма да имат никакво значение.
Джин махна на пазачите.
- Дайте им един хубав урок, а после ги отведете до кладенеца. Ще се срещнем там.
Джин излезе, последван от Сабах, а четиримата мъже, които останаха, се приближиха към Кърт и Джо.
Първо ги удариха няколко пъти, за да ги омаломощят, а после извадиха телескопични метални палки. Ударите бяха силни, но Кърт бе преживявал и по-лоши неща и знаеше как да се извърти, за да намали пораженията от ударите.
Джо направи същото. Той приклякваше и се движеше като боксьор.
Едната палка уцели Кърт над окото, разкъса кожата и остави дълбока, кървава рана. Той се престори, че е замаян от удара и увисна на белезниците. Мъжете около него сякаш загубиха ентусиазъм. Някой го ритна вяло по гърба и мъжете се засмяха.
Един от тях каза нещо на арабски. Изправиха Кърт на крака. После му свалиха белезниците и го поведоха. През клепачите си, които умишлено държеше полузатворени, Остин видя, че водят Джо точно до него.
Вече бяха излезли от горещия тиган, но въпросът беше къде ще попаднат?
Първата част от отговора стана ясна щом стигнаха до главния вход на пещерата. Слънчевата светлина проникваше през нея на оранжеви снопове. Беше късен следобед, най-горещата част от деня. Охранителите ги изведоха навън, където ги чакаше джип. Един много зловещ на вид мъж им върза ръцете за задната част на машината с около шейсетсантиметрово въже.
- Това не ми харесва – рече полугласно Джо.
- Мисля, че ще бъдем влачени за наказание – отвърна Кърт.
Зловещият мъж се засмя, качи се в джипа и подаде газ. Кърт се опита да измисли начин да се измъкнат. Хрумна му само да се качи в машината преди да потегли, но външната ѝ част беше гладка и с вързани ръце нямаше как да го направи.
Двигателят изрева отново.
Джо го погледна.
- Нищо не ми хрумва.
- Страхотно!
Джипът се стрелна напред и дръпна Кърт и Джо. Двамата се спънаха и почти паднаха, но успяха да се затичат и да поддържат еднаква скорост с тази на автомобила. За изненада на Кърт, шофьорът не ускори. Той караше на почти минимални обороти и влачеше двамата затворници със скоростта за бърз крос.