Секунда по късно и Джо полетя в кладенеца. Той се хвана за краката на Кърт, вероятно инстинктивно.
Допълнителната тежест дръпна Кърт надолу. Единственото, което ги делеше от смъртта, бяха пръстите на Остин, захванати за палещо горещата тръба.
Една сянка скри залязващото слънце.
Джин държеше палка в ръката си. Той замахна към пръстите на Кърт, но преди да успее да ги улучи, Остин се пусна.
Двамата с Джо полетяха надолу. Падаха около шест метра, удариха се в купчина натрупан пясък и се плъзнаха още три метра до дъното.
Ударът разтърси Кърт, но купчината пясък и няколкото разлагащи се тела омекотиха падането и поеха част от силата му. Той се строполи в странна поза с лице към земята.
Замаян, но в съзнание, Кърт се насили да отвори очи. Джо лежеше на трийсетина сантиметра от него, опрян до стената като парцалена кукла, захвърлена в ъгъла. Не се помръдваше.
Звук, идващ отгоре, прикова вниманието на Кърт. Той не посмя да погледне, но с ъгълчето на окото си забеляза как Джин се надвесва над ръба на кладенеца. Чуха се изстрели и наоколо полетяха парчета скала и пръст. Нещо остро се вряза в крака на Остин, а куршум, или парче скала, мина на сантиметри от лицето му и вдигна облак прах.
Кърт не помръдна. Той не потрепваше, дори не дишаше.
Отгоре се чуваха викове и неясни думи на арабски. Светлина от фенерче освети дъното на кладенеца. Лъчът танцуваше наоколо почти хипнотично. Кърт не помръдна.
Искаше да го приемат за още едно мъртво тяло на дъното на кладенеца.
Дочуха се още думи. Светлината угасна и лицата се скриха.
Минута по-късно в дупката отекна шума от автомобилни двигатели. Кърт продължи да се ослушва докато колите не се отдалечиха и не настана тишина. Явно Джин и хората му бяха решили, че Кърт и Джо са мъртви. Грешаха. Е, поне засега, защото ако не се измъкнеха от кладенеца, беше само е въпрос на време да се окажат прави.
Гамей влезе в импровизираната лаборатория, за да види какво прави Марчети. Завари го надвесен над някакъв експеримент с нагревателна лампа, няколко температурни датчика и висока, тясна стъкленица, пълна с вода. В горната част водата изглеждаше мътна.
- Права ли ще съм, ако предположа, че в тази стъкленица има микророботи?
Марчети се изправи.
- О, госпожо Траут! – каза той и се хвана за сърцето. – Влязохте безшумно като котка.
- Съвсем не. Просто сте много задълбочен в работата си.
- Да – съгласи се Марчети, взе една от пробите и погледна към екрана.
- Ще ми кажете ли какво е това?
- Просто се опитвам да разбера нещо – отвърна той. Тонът му подсказваше, че не гори от желание да говори.
Гамей седна срещу него и го погледна право в очите.
- Защо мъжете не обичат да споделят предчувствията си?
- попита тя. – Толкова ли ви е страх да не сгрешите?
- Грешал съм един милион пъти – рече Марчети. – Повече ме е страх да не се окажа прав.
- За какво?
- Имам предчувствие какво точно се случва тук.
- Но го пазите в тайна – насърчи го тя. – Като повечето мъже, които познавам, искате доказателство, преди да заговорите. Или поне достатъчно количество подкрепящи данни. – Тя махна с ръка над масата. – Всичко това ми прилича на опит да си ги осигурите.
- Имате изумителна интуиция, госпожо Траут – каза Марчети. – Обзалагам се, че Пол не може да скрие нищо от вас.
- Той знае, че е по-добре да не опитва.
- Мъдър човек – усмихна се Елууд стеснително. – Права сте, разбира се. Имам предчувствие, че микророботите са отговорни за температурните аномалии. Бях чул за план да се спре глобалното затопляне. Той включваше изстрелването на десетки ракети, които да разпръснат милиони отражателни дискове в орбита около планетата, или пък само около полюсите. Не си спомням точно. Тези дискове трябваше да отразят малка част от слънчевата светлина обратно в космоса. Смяташе се, че това ще обърне ефекта на затоплянето.
Тя си спомни, че е чувала нещо подобно.
- Очевидно има много сериозни проблеми, свързани с тази идея – продължи Марчети, – но тя ме заинтригува. Чудех се дали би проработила.
- Имало е прецеденти – каза Гамей. – След мощни вулканични изригвания пепелта в атмосферата е постигала ефекта, който се цели с дисковете, за които говорите. Смятало се е, че гладът през шести век се е дължал на пепел, спряла слънчевата светлина. Това променило климата и реколтата била значително по-малка. А пък 1815 г. е наричана „годината без лято”, защото средната температура била изненадващо ниска. Изригването на вулкана Тамбора в Индонезия е главният заподозрян за случилото се.