Хората на Елууд се бореха с пламъците зад гърбовете им, за да не може пътят им назад да бъде отрязан. Пол и Марчети напредваха метър по метър и отблъскваха огъня в движение. Накрая видяха възможност да преминат.
- Задръж фронта! – обърна се Марчети към Пол. – Отблъсквай пламъците докато премина. Щом стигна от другата страна, ще ти дам сигнал.
Пол мина отпред и грабна струйника.
- Добре, върви!
Марчети пусна маркуча и Пол напрегна мускули, за да задържи струята върху целта. Той пръскаше пламъците отляво и после отдясно, като нарочно мокреше и Марчети.
Той гледаше как Елууд премина през първите пламъци и продължава напред, но внезапно беше скрит от страничен взрив от огън и дим. Пол насочи маркуча към мястото и потуши пламъците, но все още не можеше да види нищо.
- Марчети?
Отговор не последва.
- Марчети?!
Димът беше толкова гъст, че Пол не различаваше почти нищо. Той се потеше в противопожарния костюм, а очите му щипеха от изпаренията и солта от собствената му пот. Пол продължи да пръска пътеката напред и назад със струята вода, докато не видя слаба светлина в мрака. Беше ниско долу, близо до пода. Лампата на Елууд.
- Марчети е в беда! – извика Пол. – Отивам да му помогна. Той затвори струйника, хвърли маркуча и се затича напред.
Двамата мъже заеха мястото му и започнаха да го поливат докато бяга.
Пол премина през огнената пещ и достигна Марчети. Качулката му беше почерняла, а маската наполовина свалена. Изглежда се беше ударил в една стърчаща греда. Пол нагласи маската върху лицето на Елууд, който се закашля и се съвзе.
- Помогни ми да се изправя – каза Марчети.
Експлозия разтресе машинното отделение и върху двамата мъже заваляха отломки. Марчети се изправи на крака с помощта на Пол, но веднага се свлече на колена и протегна ръка.
- Не мога да пазя равновесие – изрече с мъка той.
Пол му помогна да се изправи и го задържа. Двамата се заклатушкаха напред като в състезание за бягане на три крака. Скоро стигнаха стената, където беше таблото на ръчното управление.
- Успяхме! – извика Пол в микрофона. – Изчезвайте! Ние ще пуснем халона.
Той дръпна предпазителя и хвана дръжката. Стори му се, че мина цяла вечност преди да чуе доклада на един от мъжете:
- Излязохме през вратата!
- Сега! – каза Марчети.
Пол дръпна ръчката надолу.
От осемдесет точки в помещението с невероятна скорост започна да се излива халон 1301. Той съскаше от дюзите и течеше във всички посоки. Химикалът бързо изпълни машинното и потуши пожара. На отделни места подскачаха и премигваха пламъци, в отчаян опит да оцелеят. Но изведнъж, сякаш с магия, всички угаснаха едновременно.
Последва поразителна тишина.
На Пол тя му се стори нереална. Бушуващите пламъци и експлозиите бяха изчезнали. Остана да витае само гъстият дим, придружен от съскането на халоновите дюзи, звукът от капеща вода и скърцането на свръхнагорещен метал.
Отсъствието на пламъци изглеждаше твърде хубаво, за да е истина и нито Пол, нито Марчети посмяха да помръднат от страх да не развалят магията. Накрая Елууд се обърна към Пол. По лицето му се появи усмивка, въпреки че едвам се виждаше през зацапаната и покрита със сажди маска.
- Много добра работа, господин Траут! Много добра!
Пол също се усмихна. Изпитваше гордост и облекчение. Изведнъж се дочу остро електронно писукане, придружено от светлина в задната част на дихателния апарат на Марчети. След няколко секунди започна да мига и писука и този на Пол. Двете аларми се сляха в досадна какафония.
- Какво става? – попита Пол.
- Спасителни маяци – отвърна Марчети.
- Защо се включват сега?
Елууд изглеждаше отчаян.
- Защото – каза той, – кислородът ни свършва.
Кърт Остин продължаваше да лежи в неудобното положение, в което падна. Не помръдна дори след като автомобилите потеглиха и шумът от двигателите им заглъхна в далечината. Остана да се чува само жуженето на лутащите се в полумрака мухи. Кърт се стараеше да не трепне, дори когато някоя от тях решеше да се разходи по лицете му. Не беше сигурен дали някой не наднича през отвора на кладенеца. Накрая реши, че вече е безопасно и би могъл да опита да се раздвижи.
Погледна крадешком към отвора високо горе, плъзна ръка покрай тялото си, обърна се бавно и внимателно се надигна. Седна и лекичко се примъкна назад, докато долепи гръб до стената. Всяко движение му причиняваше ужасна болка. Щом опря гръб в грапавата стена, реши да си почине за малко.