Кърт огледа краката си. Нещо го удари по време на стрелбата, но не видя огнестрелна рана. Най-вероятно рикоширал куршум беше откъснал парче от стената. Рамото го болеше ужасно, но въпреки това можеше да движи ръката си нормално.
Остин се пресегна и побутна лекичко Джо.
Джо едва едва отвори очи като човек, който се събужда от дълбок сън. Той помръдна леко и простена. Изглеждаше объркан.
- Къде сме? – попита той.
- Не помниш ли?
- Последното нещо, което си спомням, е как ни влачи един джип – отвърна той.
- Това беше апогеят на нашето пътешествие – усмихна се Кърт и погледна нагоре. – Съвсем буквално при това.
Джо се опита да стане, но не успя.
- Мъртви ли сме? – попита той. – Ако не сме, никога не съм се чувствал по-зле.
Кърт поклати глава.
- Определено сме живи, поне засега. Намираме сме на дъното на кладенец без въже, стълба или друг начин да излезем.
- Това е добре – каза Джо. – За секунда си помислих, че сме в беда.
Кърт огледа другите тела в пясъка. Две от тях изглежда бяха тук отдавна. Идващата от тях миризма беше противна. Третият беше този, когото Остин бутна в кладенеца малко преди да метнат и него. На челото на мъжа зееше голяма рана. Вратът му беше огънат под странен ъгъл. Кърт не очакваше, че двамата с Джо ще оцелеят.
- Предполагам, че купчината пясък и това, че се приземихме на крака, ни спаси. Изглежда, че този си е ударил главата.
- Освен това паднахме от по-ниско – каза Джо. – Или поне аз. Ами онези двамата?
- Нямам представа – отвърна Кърт и погледна телата, наполовина покрити с мухи. – Сигурно са ядосали шефа си.
- Ако някога напуснем НАМПД – каза Джо, – напомни ми да не работя за егоцентрични диктатори, луди или друг вид разбойници. Очевидно е, че не реагират адекватно на оплакванията на служителите си.
Кърт се засмя и остра болка проряза тялото му.
- Това боли – каза той и се опита да спре. – Край с шегите.
Остин погледна отново към тесния отвор високо горе.
Виждаше се малко кръгче оранжево небе.
- Трябва да намерим начин да се измъкнем, иначе ще се превърнем в следващото ястие на мухите. Можеш ли да се изправиш?
Джо протегна крака.
- Глезенът ми е доста подут – каза той, – но мисля, че ще се оправя.
Кърт се опря на стената и се изправи. За момент усети замайване, но бързо се съвзе. После помогна на Джо да се изправи.
Дъното на кладенеца беше широко около метър и половина в диаметър.
Явно кладенецът бе копан на етапи. Горната му част – приблизително шест метра – беше укрепена с кирпичени тухли. Надолу стените бяха само от пръст.
- Мислиш ли, че ще можем да се изкачим? – попита Джо.
Кърт хвана с ръка един издаден камък и го натисна, за да провери издръжливостта му. Камъкът се разтроши в разочароващ водопад от прах и отломки.
- Не.
- Да се опитаме да се покатерим с вклиняване? – предложи Джо. – Ще използваме ръцете и краката си, за да се отблъснем нагоре.
Кърт разпери ръце встрани. Едва успя да докосне двете страни.
- Няма да можем да се изкачим по този начин.
Той се огледа. Кладенецът приличаше на склад за ненужни вещи и боклуци. Освен трите тела, наоколо се въргаляха разхвърляни консерви, пластмасови бутилки и дори една тясна автомобилна гума. Белееха се и множество по-дребни кости. Кърт предположи, че са от животни, които са паднали, или пък от нечия вечеря.
Остин огледа гумата, после стените и накрая мъртъвците.
- Хрумна ми нещо – рече той.
Кърт претърси разбойника, когото бутна от ръба и намери нож, пистолет „Лугер“ и малък бинокъл.
На колана му висеше полупразна манерка. Кърт отпи една глътка, а после я подаде на Джо.
- За твое здраве!
Джо изпи останалата течност, а Кърт избута боклуците настрана и изрови старата гума.
- Подреждаш ли? – попита Джо.
- Много смешно.
Остин задържа дъха си, наведе се до мъртъвците и прогони накацалите ги мухи. После развърза въжето, с което бяха вързани един за друг.
- Това ще ни трябва.
- Случайно да носят някоя голяма кука?
- Не – отвърна Остин. – Но така или иначе няма да ни трябва.
Кърт струпа телата едно върху друго в центъра на кладенеца.
- Сядай – нареди той на Джо.
- Върху мъртъвците?
- Сложих свежия най-отгоре – окуражи го Остин.
Джо се поколеба.
- Те са мъртви – каза Кърт. – Какво ти пука?
Най-накрая Джо седна. Кърт вдигна тясната гума и я постави изправена зад гърба му, сякаш полагаше венец. След това седна с гръб към гумата и Джо.
- Опри краката си на стената и избутвай.