- Внимателно! – прошепна той.
Джо нагласи краката си. Кърт го последва и двамата внимателно изминаха последните петнайсет сантиметра. Остин вдигна пистолета и проточи врат над ръба на кладенеца. Не видя пазач наоколо.
- Чисто е – каза той.
- От тази страна също. Сега какво?
Кърт метна пистолета над ръба, извади въжето изпод ризата си и разви част от него.
После хвана здраво двата края на въжето. С ловко движение на китката Кърт метна въжето. То полетя нагоре и падна над една от тръбите, ограждащи ръба на кладенеца.
Кърт хвана висящата част и я дръпна надолу.
Без да мърда много, той прокара двата края на въжето през образувалата се примка и подаде единия на Джо.
- Хвани го с двете си ръце и се дръж здраво.
Кърт издърпа своят част от въжето и я уви около ръката си над лакътя, а после два пъти около китката. Джо направи същото.
- Здраво ли си хванал въжето?
- Като печеливш лотариен билет – отвърна Дзавала.
- Добре – каза Кърт, – защото знаеш какво ще се случи щом дадем на клетите ни крака да си починат, нали?
- Да – отвърна Джо. – Ще боли като всичко друго, свързано с теб.
- Без болка няма награда – заяви Кърт. – Този път наградата е свободата ни. Готов ли си?
- Да.
Кърт напрегна мускулите на ръцете си.
- Три... две... едно... сега!
Почти едновременно двамата мъже отпуснаха краката и коремните си мускули и увиснаха на въжето. Въжето се опъна около тръбата. Гумата полетя надолу, а двамата се залюляха и се удариха в стената на крачка от ръба на кладенеца.
Гумата шумно се приземи на дъното, но Кърт и Джо се държаха здраво за въжето.
- Трябва да го направим едновременно – каза Кърт, – иначе някой ще падне долу.
Двамата се закатериха нагоре, докато не успяха да хванат тръбата от металната рамка. Тя беше гореща и изгори дланите им, но въпреки това се задържаха, издърпаха се нагоре и прескочиха ниската стена.
Кърт се търкули доволно по лице в пясъка. Джо се строполи до него.
Остин дишаше тежко и усещаше как краката му треперят. Струваше му се, че са били в този кладенец дни наред. Той погледна китката си. Часовникът му все още беше при пазача в Мале.
Кърт вдигна ръка към залязващото слънце.
- Какво правиш? – попита Джо.
- Слънчев часовник! – сопна му се Кърт. – Колко е часът?
- Седем без петнайсет – обяви Джо. – Това трябва да е нов рекорд. Оставени да умрат и върнали се в боя за по-малко от час.
Докато двамата седяха и се опитваха да си поемат дъх се дочу звук от още един приближаващ се самолет, който очевидно следваше същата траектория като първия.
Двамата мъже инстинктивно се снишиха и се притиснаха към ниската стена на кладенеца, макар това да не беше необходимо. Реактивен самолет, кацащ със скорост от сто и петдесет възела, изисква пилотът да се концентрира върху зоната за кацане. Шансът вниманието му да бъде привлечено от някакви незначителни обекти на земята беше минимален.
Но това не важеше за пътниците.
Самолетът профуча с рев над главите им, но малко по-високо от първия. Кърт забеляза същите странни черти: нестандартен корем, два големи двигателя, разположени високо над фюзелажа близо до опашката и дебели, правоъгълни крила. Приличаше на „DC-9”, „Супер 80” или „Гълфстрийм G5” на стероиди и сглобен с грешни указания и много излишни части.
- Същият модел е – каза Кърт. – Прилича ми на руски.
- Така е – съгласи се Джо. – Може дори да е един самолет, който е направил кръгче.
Сиво-бялата машина се спусна още по-ниско над земята, сякаш се подготвяше да кацне и изчезна зад една пясъчна дюна.
Звукът от двигателите заглъхна за момент и после последва силен рев. Той ехтя в пустинята в продължение на петнайсет секунди, преди да затихне напълно.
- Прозвуча ли ти като обръщане на тягата?
- Да – отвърна Джо. – Явно орелът е кацнал.
- Мисля, че намерихме начин да избягаме – каза Кърт.
Джо го погледна.
- На сателитните снимки не се виждаше паркиран самолет – обясни Кърт, – което означава, че този няма да седи цял ден и да се пече под пустинното слънце. Ще остави товара си и ще излети преди изгрев слънце.
- Разбира се – каза Джо, – но това тук не е точно Първи терминал на летище „Дълес”. Не можем да отидем до гишето и да си купим билет.
- Не – отвърна Кърт, – но можем да се промъкнем в тъмнината. Едва ли някой ни очаква.
- Защото ще сме луди, ако опитаме да направим това, което предлагаш.
- Не разполагаме с вода – продължи Кърт. – Нито с джипиес. Нямам представа как да открием колата без него. Така че, освен ако не искаш да се скиташ в пустинята с надежда да извадиш късмет, трябва да се върнем в бърлогата на лъва.