Джо се колебаеше, но скоро се съгласи с плана на приятеля си.
- Объркваш ме с тези животински метафори – каза той. – Нали беше заешка дупка?
- Промени се, когато ни заловиха – отвърна Кърт. – Тези типове са много по-страшни от заек.
- Освен онзи във филма на Монти Пайтън – каза Джо.
- „Монти Пайтън и Свещеният граал”.
- Същият.
- Вярно – каза Кърт и се опита да не се разсмее. Пресъхналото гърло го дращеше неистово, а ребрата още го боляха.
- Като гледам, нямаме голям избор – каза той. – Можем да избягаме като сър Робин. Или да се промъкнем обратно в базата им, да се скрием в някое ъгълче на един от самолетите и да излетим оттук, преди да сме се превърнали в храна за животните.
Джо се изкашля.
- Малко съм жаден.
- Аз също – каза Кърт.
Джо пое дълбоко дъх, пресегна се, вдигна пистолета от пясъка и го подаде на Кърт.
- Водете, сър Рицарю – каза той. – Съмнявам се, че ще открием Свещения граал, но ще се задоволя и с бягство оттук, или поне с добре зареден бар с напитки.
Пол седеше до Марчети и се опитваше да събере силите си. Борбата с огъня го беше изтощила. Лютивият дим, противната миризма на гориво и ужасната жега, останали след пламъците, замъгляваха сетивата му. Но дори и с всичко това, основното му притеснение беше свързано с мигащите светлини и пищящи аларми на апаратите им за дишане.
- Колко време ни остава?
- Десет минути – отвърна Марчети. – Плюс-минус...
Един сладък глас прозвуча в слушалките.
- Пол, чуваш ли ме?
- Да, Гамей – отвърна той.
- Какво става?
- Пожарът е потушен – съобщи Пол. – Халонът си свърши работата. Но кислородът ни свършва. Кога ще можете да отворите вратите?
- Почакай – каза тя.
Последваха няколко секунди мълчание и после гласът ѝ прозвуча отново:
- Главният инженер казва, че сте изсипали достатъчно вода и температурите са сравнително ниски. След около седем минути ще бъдем под опасната температура на запалване.
- Това е добра новина – каза Пол и помогна на Марчети да се изправи. – Да потърсим твоя човек.
- Натам – отвърна Елууд и тръгна сковано към задната част на огромното помещение.
Двамата се запромъкваха през отломките. Половината от машинното отделение беше унищожена от експлозиите. Пол и Марчети се провряха покрай няколко разрушени машини и продължиха напред по металната палуба. От нея се издигаше призрачна пелена от пара, образувана от водата, която използваха при потушаването на пожара. Миризмата на гориво беше навсякъде.
- Насам – каза Марчети и се приближи до една затворена врата.
Не беше херметическа, но обгорената ѝ стоманена повърхност изглеждаше здрава. В сърцето на Пол се прокрадна надежда.
- Проектирана е като убежище – обясни Марчети, – но не бях сигурен, че ще издържи на нещо такова.
Той хвана заключващия механизъм и веднага го пусна.
- Горещ ли е? – попита Пол.
Марчети кимна, събра кураж и опита отново. Простена и дръпна дръжката надолу. Тя не помръдна. Елууд я пусна отново.
- Сигурно вратата се е раздула от топлината – предположи той.
- Ще ти помогна – каза Пол.
Той се приближи, двамата хванаха дръжката и натиснаха с цялата си тежест. Механизмът прещрака. Пол блъсна вратата с рамо и тя се отвори. Той незабавно пусна дръжката. Имаше чувството, че кожата на ръцете му гори през предпазните ръкавици.
Въздухът от помещението излетя навън и се смеси с парата и дима от машинното отделение. В контролната зала беше тъмно като в рог. Единствената светлина идваше от фенерите на техните маски и мигащите лампички на дихателните им апарати.
Пол и Марчети се разделиха. Близо до задната стена Пол забеляза да лежи мъж в работен гащеризон.
- Насам! – извика той.
През това време в командния център всички очи бяха вперени в главния екран и мигащото червено число, показващо температурата в машинното отделение. То бавно намаляваше и накрая просветна от червено в жълто.
- Още малко – каза главният инженер. – Ще включа вратите.
На Гамей идеята ѝ хареса. Тя погледна часовника си. Бяха минали шест минути, откакто се включиха предупредителните аларми за кислорода на Пол и Марчети. Гамей си помисли, че за пръв път имат достатъчно време, но тя нямаше да се успокои докато съпругът ѝ не излезе от машинното отделение и не я прегърне.
Инженерът натисна няколко копчета и провери таблото. Това, което видя, го притесни. Той опита отново да задейства системата.