Инженерът мина пред Лейлани и застана до Гамей.
- Вие опитахте по вашия начин, сега аз ще опитам по моя.
Той се надвеси заплашително над Отеро.
- Ако не отвориш проклетите врати, ще те бия докато си забравиш името!
Отеро се дръпна леко назад, но на Гамей ѝ се стори, че е по-малко уплашен, отколкото би трябвало да бъде. Главният инженер беше доста едър. Отне ѝ секунда да разбере защо.
Зад гърбовете им се чу звук от зареждане на пистолет и сърцето на Гамей се скова.
- Днес никой няма да бъде бит! – заяви Лейлани.
Гамей се обърна бавно. Лейлани държеше пистолет, съвсем различен от този, който Кърт ѝ беше взел.
- Благодаря ти, че мина пред мен – каза тя. – Чудех се как ще обезвредя и двамата ви едновременно.
Пол и Марчети чакаха при главната врата на машинното отделение. Времето изтичаше.
- Трийсет секунди – каза Елууд. – Плюс-минус...
Пол се опита да контролира дишането си. Без съмнение беше изхабил доста кислород, докато се бореше с огъня, но се надяваше със спокойствие да спечели поне малко време.
- Всеки момент – каза високо Марчети.
Пол се притесни, че от няколко минути не бяха чули нищо от мостика. Последните му вдишвания бяха много трудни. Инстинктите му го подтикваха да свали маската, сякаш го задушаваше. Но той знаеше, че отровните изпарения от пожара бяха по-вредни от застоялия в бутилките въздух. Оставаха им броени секунди.
- Момчета, там ли сте? – извика Марчети и започна да удря по вратата.
- Пести си кислорода! – предупреди го Пол.
- Нещо не е наред – заяви Марчети.
Той продължи да блъска по вратата с юмрук докато предупредителната лампичка върху страничното табло не светна в жълто. Около тях се дочу шум от въртене на вентилатори и зазвучаха удари от клапани на отдушници, които се отварят.
- Или може би не – каза Марчети с доволно изражение.
Димът, парата и изпаренията започнаха да се издигат нагоре. Системата ги засмукваше и скоро индикаторът до вратата светна в зелено.
Секунда по-късно дръжката на вратата се завъртя и люкът се отвори със съскане. Нагорещеният въздух от помещението се опитваше да излезе навън.
Моментната радост беше заменена от чувство на поражение. От другата страна на вратата стояха Гамей и няколко души от екипажа, включително главния инженер. Те бяха на колене и с ръце на тила. Зад тях стояха други двама мъже, Отеро, Метсън и Лейлани Тенър. Всички държаха пушки и автомати с къса цев, които приличаха на „узита“.
- Вече знаем кой е саботьорът – каза Пол. – Ти не си сестрата на Кимо, нали?
- Името ми е Зарина – отвърна тя. – Изпълнявайте каквото ви кажа и няма да се налага да ви убивам.
Кърт отново лежеше по корем в пясъка и във вечерния сумрак се взираше в едно пресъхнало езеро в пустинята. На около осемстотин метра се намираха двата странни самолета, които прелетяха над тях. Имаше и трети, който не бяха видели да каца. И трите машини бяха подредени от дясната страна на нещо, което приличаше на писта.
От предния джоб на ризата си Кърт извади малкия бинокъл, който взе от мъртвия охранител на Джин на дъното на кладенеца. Остин почисти лещите от пясъка и погледна през него.
- Беше прав – каза той. – Не е точно летище „Кенеди”. Повече прилича на военната база „Едуардс” в Калифорния.
- Използват пресъхнало езеро за писта – отвърна Джо. – Какво за Бога правят тук?
Кърт видя как хората на Джин изскачат от дупки в земята като сърдити мравки и наобиколят трите самолета. Наблизо чакаха и два камиона. От ауспусите им излизаше черен пушек. Три мотокара струпваха значително количество оборудване, а една цистерна излизаше със скоростта на охлюв от тунел в скалата.
Сравнението на Джо с ферма за мравки изглеждаше все по-точно.
- Сигурно имат тунели и рампи навсякъде – каза Кърт, докато наблюдаваше как от нищото се показват мъже и после изчезват също толкова бързо.
- Можеш ли да видиш какво доставят? – попита Джо.
Кърт забеляза да се отварят големите врати на товарния отсек на единия от самолетите, но отвътре не излезе нищо.
- Не са тук да доставят – отвърна Кърт. – Дошли са да вземат. Пилотите разговарят с някакъв началник.
- Значи е ден за преместване.
- Или за настъпление – каза Кърт.
- Можеш ли да видиш отличителните номера на самолетите? – попита Джо. – Това ще ни помогне.
Слънцето залязваше и вече притъмняваше, но Кърт насочи бинокъла към най-близкия самолет и присви очи.
- Опашката е бяла – каза той. – Без никаква маркировка. Но съм убеден, че са руско производство.