- Нали осъзнаваш, че това може да се приеме за подпомагане на врага? – каза той, докато Кърт насочваше машината към зоната за товарене.
- Мисля да пропуснем да го споменем в доклада – отвърна Остин.
- Добра идея. На всеки може да се случи.
- Именно – промърмори Кърт. – Щом натоварим последния бидон, ти остани в ремаркето. Аз ще паркирам това нещо и ще се промъкна при теб, без да ме види никой.
Планът изглеждаше добър и очевидно работеше до момента, в който бяха готови да го задействат.
Докато чакаха да вземат последния бидон, Джин и няколко от хората му се показаха от тунела.
Сабах вдигна ръка като пътен полицай и всички дейности спряха. Той отиде да говори с господаря си.
Кърт загаси двигателя с надеждата да чуе нещо.
Още една група мъже се приближи до Джин. С тях беше младата жена, за която Кърт предполагаше, че е истинската Лейлани.
- С нас ли ще я вземеш?
- Да – отвърна Джин. – Този комплекс вече не е сигурен.
- Ще се свържа с Чоу – каза Сабах. – Китайците са непредсказуеми, но винаги предпочитат да се показват в добра светлина. Затова изпратиха Мустафа. Чоу ще удвои усилията си и ще събере още средства. Няма да ни създава проблеми докато шумът около този провал не затихне. А това ще е предостатъчно за нас да поемем пълен контрол.
- Не се притеснявам за китайците – отвърна Джин. – Онзи американец беше прав. Правителството му ще действа агресивно. Те вече не се интересуват от граници. Тук не сме в безопасност.
- Ще видим – каза Сабах.
- Трябва ми нов главен щаб – настоя Джин, – който няма да открият. Искам да съм сигурен, че планът ни ще успее, а това не може да бъде направено оттук.
Той посочи към жената.
- Дръж я настрани докато приключим с товаренето. После я качи на третия самолет, далеч от мъжете. Не искам да я доближават.
- Тя трябва да бъде пазена – каза Сабах.
- Волята ѝ е пречупена – настоя Джин. – Скоро ще прави каквото ѝ наредя, но ако държиш да я пазят, изпрати само двама мъже, не повече. И ги предупреди, Сабах, че ако я докоснат, ще ги завържа за кол и ще ги запаля.
Сабах кимна. Той взе двама охранители и поведоха Лейлани към един от чакащите самолети. Докато я отвеждаха, Кърт и Джо се спогледаха.
Остин отново запали двигателя и мълчаливо обърна машината към последния от жълтите бидони. Вече беше натрупал опит и го вдигна умело. Джо върза контейнера и се качи на мотокара.
- Знам какво си мислиш – каза той.
- Не се опитвай да ме разубедиш.
- Нямаше, дори и да можех – отговори Джо. – Трябва ли ти помощ?
- Не бих отказал – каза Кърт, – но някой трябва да разбере къде отиват тези бидони и да предупреди този, за когото са предназначени. По този начин няма да слагаме всички яйца в една кошница.
Двамата стигнаха до камиона. Кърт хвана дръжката на подемника и започна да издига бидона.
- Щом стигнеш до цивилизацията се свържи с Дърк. Трябва да съобщим на Пол и Гамей, че при тях има къртица.
Джо кимна.
- След като вземеш момичето, излез от гнездото на стършелите. Не отхапвай повече, отколкото можеш да сдъвчеш.
Бидонът се изравни с нивото на ремаркето и колелцата.
- Гнездо на стършели? Нали се разбрахме, че това е бърлогата на лъва?
- Лъвовете не летят – каза Джо. – След като се издигнеш над земята, вече ще е гнездо на стършели.
- Май схвана идеята.
Двамата мъже се вгледаха един в друг. Те бяха приятели, които са се спасявали безброй пъти. Раздялата беше против всичките им инстинкти. „Бием се заедно, оцеляваме заедно“, казваха често те. Но в този случай това означаваше да изоставят една млада жена, или да намалят шанса си наполовина да предупредят света и приятелите си за надвисналата опасност. Залозите бяха прекалено големи.
- Сигурен ли си? – попита Джо.
- Ти тръгни по земята, а аз ще полетя във въздуха – каза Кърт. – Ще стигна пръв до цивилизацията.
- Дай ми определение за цивилизация – каза Джо, а после отвърза бидона и го плъзна напред.
- Някъде, където никой не се опитва да ни убие и можеш да си купиш ледена кока-кола, когато поискаш. Който стигне последен, черпи целия екип вечеря в „Цитронел” .
Джо кимна. Вероятно се замисли за менюто и атмосферата в този изключителен вашингтонски ресторант.
- Дадено! – каза той и завърза бидона.
Кърт го наблюдаваше със смесено чувство на притеснение и облекчение. Камионите не бяха създадени за дълго пътуване из пустинята и трябваше да следват пътищата. Но дори и в страна като Йемен, пътищата със сигурност водеха до някакъв район с цивилизация. С малко късмет, преди изгрев слънце Джо щеше да си утолява жаждата и да разговаря по телефона с НАМПД.