Джо стигна до задната част на ремаркето и вдигна лекичко брезента. В склада беше тъмно като в рог. Можеше да види само предницата на другия камион, долепена за задната броня на неговия.
„Майсторски са паркирали!”, възхити се той.
После отново се заслуша и дочу нещо. Приличаше на далечно буботене. Като от двигател на камион, работещ зад стената. Или на дизелов локомотив в далечината. Влаковете се движеха по релси, а релсите отвеждаха до разни места. Това още повече го зарадва.
Джо развърза брезента, приплъзна краката си над ръба и се спусна. Докато се обръщаше настрани, за да се мушне между двата камиона, почувства нещо странно. Приличаше на замайване или световъртеж. Вероятно бе от продължителното седене. А може би липсата на вода влияеше на чувството му за равновесие.
Дзавала сложи ръка на капака на втория камион и се пусна внимателно. После се провря в тясното пространство между двете редици камиони. Бяха ги паркирали толкова близко един до друг, че им бяха прибрали огледалата, за да не ги счупят.
Джо пое покрай наредените камиони към това, което предположи, че е вратата на склада.
Отново му се зави свят и колената му се огънаха. Той се уплаши дали някои от микророботите не са изскочили от бидоните и не са влезли в ушите му. Това беше проблемът с малките неща: човек никога не знае къде са.
- Клечка за уши – промърмори Джо, – давам цялото си кралство за една клечка за уши.
Равновесието му се възстанови и той направи още една крачка. Този път усещането се появи по-бързо и беше по-силно и някак успокояващо. Джо го почувства в краката и врата си, сякаш го бутаха напред-назад. Дочу скърцане.
Опита се да не мръдне нито един мускул от тялото си. Усещането се повтори още веднъж. Не си въобразяваше. Не беше световъртеж. Не беше дори от роботите. Чувството беше истинско и изключително познато.
Сърцето му заби лудо. Започна да се придвижва по-бързо покрай камионите, а краката му се плъзгаха по металния под.
Щом стигна вратата в края на редицата вече усещаше как подът се движи под него в бавен, повтарящ се ритъм, нагоре и надолу.
Звукът на далечна морска сирена потвърди това, което Джо вече знаеше.
Намираше се на плавателен съд, а не в склад. Странното усещане за световъртеж се дължеше на факта, че под краката му имаше палуба на товарен кораб, който преминава през вълните под ъгъл.
Палубата се вдигаше и падаше. Движенията не бяха силни, но достатъчни да му нарушат равновесието. Вече нямаше как да ги сбърка.
Джо намери резето на задната врата. Беше здраво закрепено с болтове.
Спомни си какво беше казал на Кърт: „Няма много места, до които един камион може да стигне от тук.”
„Да”, помисли си той, „освен ако не качиш камиона на кораб. Тогава може да отиде навсякъде“.
Кърт Остин се скри в тоалетната на самолета в предната част на товарния отсек, след като успя да се промъкне на борда на машината с най-много техника и най-малко хора на Джин. Изпи десетина шепи вода от малката мивка и стъпи на тоалетната чиния, за да не се виждат краката му.
След това зачака и се заслуша. Работниците натовариха на борда на самолета сандъци с най-различно оборудване. Нещо тежко падна и някой изруга. После пилотите се качиха по малка стълба и стъпиха на товарната палуба.
Не след дълго се дочуха по-строги гласове, които нареждаха нещо на някого. В отговор прозвуча женски глас, който каза на английски:
- Добре, добре! Не ме бутайте!
Кърт реши, че това е сестрата на Кимо. Поне беше избрал правилния самолет.
Няколко минути по-късно машината сякаш оживя. Кърт се хвана здраво, за да не падне. Руският летателен апарат се придвижи до началото на пистата. Двигателите му заработиха с пълна мощност и самолетът ускори по изненадващо неравното езерно дъно. На Остин му се стори, че излитането трае цяла вечност и се зарадва, когато най-после се озоваха във въздуха.
От бавното издигане и продължителното изравняване той предположи, че машината е натоварена и заредена догоре с гориво. Това означаваше дълго пътуване.
В известен смисъл това беше добре за него. Рано или късно някой щеше да отиде до тоалетната. Ако беше Лейлани, щеше да има възможност да поговори с нея. А ако беше някой от пилотите, можеше да насочи пистолета към главата му и да поеме контрола над самолета. Ако пък се появеше един от охранителите на младата жена, посещението на тоалетната щеше да е последното нещо в живота му.
Оказа се, че именно един от хората на Джин пръв почувства нужда да се облекчи.