Два часа след началото на полета Кърт дочу откъм опашката на самолета да се приближава тракане от ботуши на мъж. Той остави настрана пистолета, извади ножа и се долепи до стената на малкото затворено пространство.
Охранителят хвана дръжката на сгъваемата врата, дръпна я настрани, но не влезе.
Кърт беше подготвил ножа, но мъжът гледаше по пътеката на самолета, разказваше на висок глас някаква шега на своя другар и се смееше на собствените си думи.
Най-накрая се обърна и влезе. Кърт го сграбчи, запуши устата му с ръка и заби ножа си малко под основата на врата му.
Мъжът се отпусна. Остин го задържа и го обърна като не спираше да държи ръката си върху устата му, докато не усети, че жертвата му вече не диша. Той остави трупа внимателно върху тоалетната чиния и се загледа в очите му. Бяха празни.
Кърт извади ножа.
Мразеше да убива, но сега нямаше как да прояви милост. Ако не убиеше всички хора на Джин, той и Лейлани нямаше да слязат живи от самолета.
Остин погледна лицето на охранителя. Това беше мъжът, който ги влачи с джипа из пустинята. Стана му някак по-леко. Следващата фаза от плана обаче беше по-сложна. Навсякъде из тоалетната имаше кръв, а и мъжът продължаваше да кърви. Кърт притисна раната му със собствената му куфия и го подпря на задната стена на тоалетната.
Прецени, че човекът е висок горе-долу колкото него и със същото телосложение, а и бяха с еднакви униформи. Имаше обаче една основна разлика – косата на мъжа беше рядка и черна, а на Кърт – гъста и прошарена.
На Остин не му оставаха много варианти и избра да намокри косата си и да я прилепи за темето си. В самолета беше тъмно, студено и невероятно шумно.
„Кой би заподозрял, че има някакъв проблем на девет хиляди метра височина?“
Кърт реши, че другият мъж е видял как приятелят му отива до тоалетната и след няколко минути ще дойде да провери защо не се връща.
Остин дръпна вратата и се подготви да изиграе своя гамбит. За всеки случай държеше ножа скрит в ръката си.
Излезе от тоалетната и тръгна уверено към Лейлани и втория охранител. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. Помещението беше пълно с оборудване. В него бяха разположени поне две от надуваемите лодки, които видя, както и сандъци с оръжия, приличащи на ракети земя-въздух.
Всичко това оставяше малко пространство за пътниците. Лейлани и охранителят седяха един срещу друг в сгъваеми седалки, закрепени за стените на самолета.
Мъжът удостои Кърт с бегъл поглед. После облегна глава назад и затвори очи.
Дори Лейлани сякаш спеше.
Все пак беше късно през нощта и въпреки компресията в самолета, въздухът в товарния отсек беше разреден и сух, което предизвикваше сънливост, дори на човек да не му беше до сън.
Кърт седна до охранителя точно срещу Лейлани. Прибра ножа, извади пистолета и протегна крак, за да я побутне.
Тя отвори очи и го видя да държи пръст пред устните си.
Кърт си спомни, че Кимо му е разказвал как сестра му работи с глухонеми деца. Той владееше американския език на глухонемите. Или поне навремето.
С огромни усилия успя да каже: „Аз... съм... приятел”. Надяваше се да не е сбъркал последната дума и да е казал „неприятел”.
Тя го погледна озадачено, но очите ѝ грейнаха. В случай, че беше объркал цялото изречение, реши да каже нещо, което нямаше как да не разбере: „Н...А...М...П...Д...”
Очите ѝ се разшириха и той отново постави пръст пред устните си.
Кърт кимна към охранителя, извади пистолета от джоба си и дръпна предпазителя. От звука очите на мъжа се отвориха.
- Не мърдай! – нареди Кърт и взе оръжието му.
Остин посочи към задната част на самолета. Щом мъжът погледна натам, Кърт го удари по главата с пистолета си. Охранителят се строполи като торба с брашно, но не загуби съзнание. Втори удар довърши започнатото.
Докато се събуди, вече щеше да бъде завързан за една от лодките в задната част на самолета и с кърпа на устата.
Кърт тъкмо приключваше, когато Лейлани го попита:
- Кой сте вие?
Кърт се усмихна.
- Не мога да ти опиша колко се радвам, че не знаеш.
Разбира се, тя нямаше представа за какво говори той, но Кърт си обеща на ум да внимава с всеки, който знае кой е, преди да му се е представил.
- Името ми е Кърт Остин – каза той. – Познавах брат ти.
Работя в НАМПД. Опитваме се да разберем какво му се е случило.
- Открихте ли го?
Кърт поклати глава.
- Не – каза той. – Съжалявам!
Тя преглътна и пое бавно и дълбоко дъх.
- Не мисля, че някой ще успее – рече тихичко. – Усещам, че вече не е жив.
- Но търсенето ни отведе до Джин и съвсем случайно до теб – каза той.