Тя погледна нервно към вратата на пилотската кабина.
- Не се безпокой – каза Кърт, – едва ли скоро ще дойдат тук. А дори и да го направят, ще видят само теб и един от охранителите ти.
Думите му я успокоиха малко.
- Кога те отвлякоха? – попита той.
- Веднага щом се регистрирах в хотела в Мале – отвърна тя.
Тя леко потрепна при спомена за случката, но бързо се съвзе.
- Ритнах единия в зъбите – каза тя гордо. – Няколко седмици ще яде само супа. Но другите ми се нахвърлиха.
Явно беше борбена, но по съвсем различен начин от този, който я описа Зарина. Не беше толкова материална, колкото една двайсет и пет годишна девойка би трябвало да бъде. Кърт съжали, че не я е срещнал по-рано.
- Събудих се в пустинята – продължи тя. – Не можех да избягам. Дори не знаех къде се намирам. Те ме разпитваха и аз им казах всичко – пароли, телефони, номера на банкови сметки. Взеха ми паспорта и шофьорската книжка.
Всичко това обясняваше защо самозванката знаеше толкова много и защо от Американското посолство потвърдиха, че Лейлани Тенър е в Мале.
- Недей да изпитваш угризения – каза той. – Ти не си агент, от който се очаква да устои на разпит. Освен това, явно си направила нещо както трябва, щом си жива.
Тя го погледна разтревожено.
- Мисля, че онзи Джин гледа на мен като на някакъв див кон, който трябва да опитоми – рече тя. – Непрекъснато ме докосва и ми говори как ще ми хареса да бъда с него.
- Той никога няма да може да разбере колко е грешал – каза Кърт. – Ще те измъкна от тук.
- От самолета?
- Не точно – отвърна Кърт и смени темата. – Имаш ли представа къде отиваме?
- Мислех, че ти знаеш – каза тя. – Аз съм затворник, забрави ли?
- А аз съм пътник без билет. Чудесна двойка сме.
Кърт се доближи до един от малките овални прозорци. Отвън все още беше тъмно, но той успя да забележи гладка сива повърхност с лек проблясък.
- Летим над вода – каза Остин. – И луната изгря.
Той погледна към китката си, за да види часа. Никога вече нямаше да остави часовника си като залог. Бъбрек може би, нотариалният акт за къщата си също, но не и часовника. Поне не преди да си намери друг.
- Случайно да знаеш колко е часът?
Тя поклати глава.
Двамата с Джо бяха стигнали до площадката около осем вечерта. Кърт пресметна, че товаренето на камионите и след това на самолета бе отнело около три часа. След това престояха на земята още два часа, значи са излетели около един през нощта. Той се приближи до десния прозорец, за да види дали ще може да зърне нещо от тази страна. Изгледът беше същият – само вода.
Имаше нищожна вероятност да са над Средиземно море. Два часа полет биха били достатъчни да се прелети над Саудитска Арабия, но Кърт предположи, че са се насочили на юг, към Индийския океан, натоварени с микророботи в резервоарите под краката му. Два и половина часа от Йемен в реактивен самолет означаваха, че се намират точно в средата на океана.
Кърт се зачуди накъде отиват. Вероятно Джин имаше тайна база на някой от необитаемите острови в района. Той отново се загледа през прозореца, но докъдето му стигаше погледът се виждаха само вълни.
Лейлани го гледаше как крачи нервно напред-назад.
- Какво ще правим сега? – попита тя. – Да потърсим парашути. Чух ги как казват, че има.
Кърт вече беше забелязал парашутите, за които тя говореше.
- Те не са за хора – каза той. – Закачени са за лодките. Целта е да могат да прелетят ниско над водата и да ги спуснат, без да се налага да кацат. Наричат го НВССП, нисковисочинна система за спускане с парашут.
Лейлани изглеждаше объркана.
- Виждала ли си състезание за най-бързо набиране на скорост?
Тя кимна.
Кърт посочи към двата найлонови чувала, които се намираха до всяка от лодките.
- Това са спирачни парашути – каза той. – Изскачат отзад като тези, които забавят състезателните коли или космическите совалки при кацането. Не са направени за скачане.
- Добре – каза тя. – Имаш ли други идеи?
Той се усмихна.
- Звучиш ми като един мой познат. Всъщност, един мой много добър приятел.
- И той ли е на борда? – попита тя с надежда.
- Не – отвърна Кърт. – Вероятно вече седи в някой първокласен хотелски салон в Доха, преглежда менюто на „Цитронел” и с всяка изминала минута огладнява все повече.
Лейлани наклони глава настрани като дете или кокер шпаньол.
- Може проблемът да е в мен – каза тя, – но нямам представа за какво говориш.
- Ще се постарая да бъда по-ясен – обеща той. – Няма да скочим от този самолет, а ще го превземем. Ще стигнем до пилотската кабина, ще наредим на пилотите да ни откарат на някое безопасно летище и веднага щом кацнем ще направим резервация за вечеря на името на Дзавала в едно място, наречено „Цитронел”.