- Умееш ли да пилотираш?
- Не точно.
- Значи ще ги принудим да управляват самолета по наше желание – каза тя с усмивка. – Сякаш ние сме похитителите.
- Точно така!
Тя погледна към предната част на самолета.
- Не видях да има бронирана врата – каза тя. – Само стълба. Няма да е трудно да влезем.
- Проблемът е какво ще открием от другата страна – каза Кърт. – Намираме се на голяма височина. Самолетът е херметизиран, а в кабината има много прозорци. При евентуална стрелба може да пострада някой от тях и това ще доведе до бърза декомпресия.
- Какво е това?
- Контролирана експлозия, насочена навън – поясни Кърт.
- Нещо като силен звук от засмукване, който ще ни накара да прелетим през разтрошения прозорец и да падаме приблизително десет минути свободно към океана. Но това звучи приятно в сравнение с внезапния удар в повърхността.
- Не бих искала да преживявам нито едното, нито другото
- каза тя.
- Аз също – отвърна Кърт. – Ако ще поемем контрол над самолета без борба, трябва да намерим по-добри оръжия.
Той тръгна към палетата с надежда да намери нещо по-добро от пистолета в джоба му. Лейлани го последва.
Остин започна да рови в първите сандъци, но в този момент високочестотното виене на двигателите падна с една-две октави. Последва странно и леко безтегловно усещане от накланянето на носа, напомнящо, че спускането започва. Беше много по-осезаемо, отколкото в обикновен пътнически самолет.
- Спускаме се – каза Лейлани.
- Явно приближаваме целта – предположи Кърт. – По-добре да побързаме.
Плаващият остров „Аква-Тера“ имаше ново ръководство. Зарина издаваше заповеди от мостика и дори Отеро и Метсън усещаха напрежението.
Няколко палуби по-долу Пол Траут се разхождаше в петзвездния затвор на Марчети и оглеждаше интериора. Имаше френски прозорци, меко, скрито осветление и удобни матраци. Килията беше оборудвана дори с масажиращ стол и машина за сок.
- Машина за сок! – изрече с недоумение Пол на глас.
- Прекрасна идея! – възкликна Марчети от масажиращия стол. – Пусни ми един с гуава и ананас, ако обичаш.
Пол погледна към техния домакин. Той огъваше гърба си като котка, която се търка в диван. Ролковият механизъм на стола се движеше нагоре-надолу по гръбначния му стълб.
- Това е невероятно! – мъркаше той. – Да, точно там!
От една страна на Пол всичко това му се струваше като върха на глупостта, но от друга нямаше търпение Марчети да приключи, за да опита стола. От борбата с пожара гърбът му беше станал целият на възли.
Той напълни три чаши сок от гуава и ананас и ги отнесе до другата част на стаята. После ги постави между Марчети, който все още издаваше леко плашещи звуци на наслада и Гамей, която гледаше навъсено като помощник директор, готов да накаже всички.
Пол ѝ предложи една от чашите. Тя поклати глава с отвращение.
- Кога ще престанете да се наслаждавате на своите спа процедури? Трябва да измислим начин да се измъкнем от тук.
- Огледах прозорците – каза Пол.
- Никога няма да минеш през тях – обясни Марчети. – Проектирани са да издържат на буря от десета степен.
- Ами вратите?
- Заключват се отвън с електронен механизъм – каза той и се намести на стола. – Няма как да достигнете до контролната кутия оттук. Ако си забелязал, от тази страна няма дори и дръжка.
- Забелязах...
Марчети се отпусна още по-назад в стола и механизмът завибрира. Той започна да се тресе, а гласът му доби едно странно стакато, сякаш някой го удряше по гърдите докато говори.
- Мисля... че... трябва... да... стоим... кротко...–каза той – и... да... пестим... енергията... си...
Пол видя как в очите на Гамей се разпалват яростни огънчета. Той се дръпна навреме, преди тя да се хвърли към Марчети. Младата жена грабна щепсела на масажиращия стол и го отскубна от стената. Масажът прекъсна на мига.
Марчети я изгледа втрещен. Пол предположи, че скоро няма да може да изпробва стола.
- Препоръчвам ти да престанеш с лиготиите! – изръмжа тя. – Тези хора не си играят. Онази подла Зарина е убила човек от екипажа ти и кой знае още колко други. Ако не успеем да се измъкнем от тук, ще очистят и нас, преди да приключат с мисията си.
Марчети погледна към Пол за помощ, но след като не я получи, се обърна отново към Гамей.
- Съжалявам! – каза той. – Отрицанието е любимият ми механизъм за справяне с проблемите. Когато имаш един милиард долара, проблемите сякаш изчезват от само себе си, стига да ги игнорираш достатъчно дълго.