Кърт натисна руля с дланта си. Самолетът се завъртя и капитанът стреля отново. Не успя да го улучи, но куршумът попадна в таблото над главите им. То експлодира сред дъжд от искри. Светнаха няколко предупредителни лампички и се дочуха аларми.
Самолетът се наклони надолу и започна да пада към морето. Беше им трудно да направят каквото и да било, освен да се държат. Кърт успя да удари капитана още веднъж, преди да падне по гръб заради центробежните сили на падащия летателен апарат.
Кърт се пресегна към ботуша си, но в този момент дулото на пистолета се завъртя към него. Капитанът беше готов да довърши започнатото.
Остин замахна с ръка и мъжът замръзна. Ножът се беше забил в сърцето му. Лицето му стана безизразно, малкият пистолет падна и клепачите покриха очите му.
Самолетът отново се наклони. Кърт грабна кормилото в опит да противодейства. Крилата бавно се изравниха, но предупреждението за опасно ниска височина се задейства и компютърът изчурулика: „Издигнете се! Издигнете се! Издигнете се!”
Кърт се опитваше да го направи. Най-после носът се издигна бавно и Остин видя отново хоризонта. Секунда-две по-късно носът на самолета вече сочеше над него.
Скоростта намаля и започнаха да се издигат. Някои от предупредителните лампички и аларми се изключиха. След като минаха границата от триста метра, компютърът спря да казва на Кърт какво да прави.
Самолетът вече беше стабилен и изравнен. Кърт се огледа. Делеше седалката с мъртвия капитан. Вторият пилот лежеше на пода между двете седалки и също изглеждаше мъртъв. Някой обаче липсваше.
- Лейлани? – извика Кърт.
- Тук съм – каза тя и подаде глава от отвора в пода.
- Какво стана с теб?
- Паднах от стълбата – отвърна тя и се приближи замаяна. После се наведе и вдигна нещо от пода. Беше гранатата.
- Защо не се взривихме?
- Извадих запалката – отвърна Кърт. – Вътре все още има взривно вещество, но то не може да избухне без нея.
Лейлани сложи внимателно гранатата в една поставка за чаши.
- Искаш ли да ги вържа?
- Малко е късно за това – каза той. – Да махнем този от седалката ми.
Кърт се изправи, а Лейлани разкопча колана на мъртвия капитан и го освободи. През това време Остин внимаваше да не изпусне кормилото.
- Ти управляваш самолета? – каза тя сякаш току-що е забелязала.
- Нещо такова.
- Нали каза, че не умееш?
- Трябваше да бъда по-конкретен – отвърна той. – Мога да го накарам да завие, да се издигне или да се спусне, дори да го насоча в правилната посока. По-трудно ще е да го приземя, без да оставя димящ кратер, или да го направя на малки парчета при сблъсъка с водата.
- О! – каза тя и пребледня.
- Но уча бързо – успокои я той в опит да ѝ вдъхне увереност. – А и с тези двамата покойници нямам друг избор.
Кърт беше управлявал малки самолети. Вярно е, че нямаше разрешително, но все пак имаше някакви познания. Повече разчиташе на инстинкта си. Като изключим военните изтребители, самолетите се управляват почти сами. Проектирани са да бъдат стабилни и да прощават грешките, въпреки че тази руска летяща лодка имаше тежък нос, подобно на кораб с проблем с баласта.
- Ами онова НВССП? – попита тя. – Не можем ли да скочим отзад?
- Можем и да опитаме, когато разберем къде отиваме – отвърна Кърт.
Той разгледа пулта за управление и запомни къде се намират копчетата за отваряне на задната врата и опашната рампа.
Самолетът достигна височина от хиляда и петстотин метра и пое по първоначалния курс. На няколко километра пред тях Кърт видя силуетите на другите два самолета на фона на изгрева. Те все още се спускаха. Пикирането и завъртането на самолета бяха оставили Остин и Лейлани под тяхната височина.
- Те не са видели нищо – каза Лейлани.
- Изглежда не са – съгласи се Кърт. – Те запазват пълна радио-тишина, нямат огледала за обратно виждане и заден радар. Това означава, че не са могли да забележат нищо. Нещо повече, няма да ни видят как обръщаме и поемаме курс към Сейшелите.
- Там ли отиваме?
Кърт беше видял една навигационна карта на малък компютърен екран. Намираха се точно в средата на Индийския океан. Сейшелите бяха на шестстотин километра на югозапад и щеше да им отнеме около час да стигнат до там.
Кърт се усмихна.
- Това е най-близката точка на цивилизация наоколо – каза той. – А под цивилизация имам предвид място с телефон, машина за кока-кола и без хора, желаещи да ни убият.
Лейлани грейна.
- Идеята ми допада!
Остин много хареса усмивката ѝ. Беше мила и проста. В момента се нуждаеше именно от това – от простота.
Той насочи руския самолет на запад. Беше преценил, че ще са се отдалечили поне на сто и петдесет километра от другите два самолета, преди някой да си направи труда да провери къде са. Но преди да се отклони твърде много от курса, погледът му се спря на нещо. Малка черна точка в сребристото море.