Надяваше се бягството им да не се е превърнало в причина за смъртта на семейство Траут, но нямаше друг избор. Трябваше да стигнат до Сейшелските острови или поне до някой кораб. Можеха да му сигнализират и да кацнат наблизо, но при всички случаи беше важно да се отдалечат от „Аква Тера“.
Огънят на яростта в очите на Джин можеше да разтопи стомана. Разстоянието между неговия самолет и този на Остин продължаваше да се увеличава. Кърт бягаше, а с него беше жената, която Джин желаеше повече от всички жени на света, но по-важното беше, че тези двамата знаеха тайната на неговото местонахождение. Тайна, която той държеше да запази.
- Защо са по-бързи от нас? – попита гневно Джин.
- Изсипаха товара си – обясни пилотът. – По-леки са с цели шест тона и поне с трийсет възела по-бързи. Ако искате да ги настигнем, трябва и ние да изхвърлим нашия товар.
Иначе ще изоставаме с километър и половина на всеки две минути.
Джин се замисли. Вече претърпя сериозна загуба. Единият самолет бе свален, а другият – в ръцете на врага. А и не можеше да се каже колко от микророботите са оцелели при двата сблъсъка.
- Дори и да изсипем всичко – продължи пилотът, – ще можем да достигнем тяхната скорост, но няма да успеем да ги хванем.
На Джин му хрумна по-добра идея. Той разкопча своя колан.
- Кацай! – нареди той. – Незабавно!
Кърт продължи по курс на запад от „Аква Тера“. Той дръпна леко руля към себе си и самолетът се издигна още малко. Остин беше разярен и не мислеше за нищо друго освен за това да избяга и да уведоми властите за действията на Джин. Лютиво парене в очите го върна към реалността.
- Пушек – каза Лейлани.
Кърт се огледа. Дим изпълваше пилотската кабина. Светнаха още няколко контролни лампички. Самолетът се разтресе и стана труден за управление. Кърт се бори за кратко с кормилото, но усети, че хидравличната система отказва.
„Загуба на скорост! Загуба на скорост!”
Компютърният глас се вряза в тишината на пилотската кабина, но този път само предупреждаваше, без да дава съвет.
Кърт изравни самолета и гласът затихна, но проблемите не свършиха.
Той имаше чувството, че всеки уред в пилотската кабина мига или писука. Кърт нямаше представа какво означават предупрежденията, като се изключи очевидното.
- Време е да изчезваме! – каза той.
Той натисна копчето на автопилота и скочи от седалката. Двамата с Лейлани бързо се спуснаха по стълбата и се затичаха през товарния отсек.
- Качвай се вътре! – извика Кърт и посочи към надуваемата лодка с твърдо дъно в края на самолета. Той откри ръчката, с която се отваряше товарната рампа и я дръпна. Въздухът около тях се раздвижи и помещението се изпълни с дим и изпарения от авиационно гориво.
- Завърти се! – извика той на Лейлани. – Краката напред!
Тя се обърна, но в този миг самолетът се разтресе като че ли навлезе в зона на силна турбуленция. Кърт предположи, че хидравликата отказва и автопилотът се опитва да компенсира.
Той освободи коланите, с които лодката беше прикрепена за пода и скочи в нея. Падна върху Лейлани и върху пазача, когото беше нокаутирал преди около час.
- Дръж се! – извика той, уви ръце около Лейлани и сключи пръстите си толкова силно, че кокалчетата му побеляха. После се пресегна и освободи парашута.
Първият „водещ” парашут бе засмукан пръв. Той измъкна другите от техните пликове. Лодката се изстреля назад и спря на няколко сантиметра от ръба на рампата.
Кърт погледна нагоре. Трети колан, който не беше видял, беше вързан за носа на лодката и за метално ухо в центъра на товарния отсек. Изглеждаше опънат като каишка на разярен питбул и не даваше никаква надежда, че може да се скъса.
Самолетът на Джин кацна във водата. Джин влезе в товарния отсек, сложи един ракетомет на рамото си, прицели се в малката точка високо в небето и включи мерника. Системата долови топлината, идваща от изплъзващия се летателен апарат. Една зелена лампичка и висок писклив звук потвърдиха, че целта е прихваната.
- Не! – предупреди пилотът.
Джин натисна спусъка. Ракетата изскочи от ствола и полетя над водата. Горивото ѝ се възпламени и зад нея се появи ивица оранжев пламък. Джин гледаше как блестящия пламък се приближава към самолета на Остин и броеше секундите.
Хидропланът на Кърт гореше и се разпадаше. Упоритият колан обаче продължаваше да ги задържа. Очакваше ги тристаметрово падане, но парашутите, които трябваше да ги свалят безопасно, само след секунди щяха да станат на парцали, ако не предприемеха нещо.
Кърт се надигна, извади пистолета от колана си и пъхна крака си под вързания за лодката разбойник. После се хвана с лявата ръка за една от дръжките, а с дясната стреля.