- Чудесно! – похвали го Кърт.
- Ами другите дупки? – попита Лейлани.
- Аз ще поема първата смяна – отвърна Кърт и разпери пръсти като пианист. – Ти поддържай курс на запад.
През следващите три часа Кърт и Лейлани се смениха няколко пъти, но задната камера продължи да спада и лодката се наклони наляво. От време на време нахлуваше морска вода и окъпваше този, който се опитваше да запуши дупките. Допълнителната тежест още повече влошаваше ситуацията.
За щастие Индийският океан е спокоен и вълните обикновено са малки, не повече от трийсет сантиметра. Кърт установи, че при ниска скорост почти не влиза вода в лодката и отпусна леко ръчката на газта.
Наближаваше обяд, а все още не бяха срещнали кораб, не бяха видели дори следа от пушек на хоризонта. Слънцето печеше над главите им и двигателят започна да прекъсва. Кърт нямаше друг избор, освен да го изключи.
- Бензинът ли свърши? – попита Лейлани.
- Имаме около четири литра още – отвърна Кърт и посочи спирателния кран, с който се включваше резерва. – Но трябва да го запазим.
- За какво?
- Ако видим кораб на хоризонта – обясни той, – ще трябва да го стигнем, да застанем пред него или поне наблизо.
Тя кимна.
- Съжалявам!
Кърт се усмихна.
- Няма проблем!
След замлъкването на боботещия двигател настъпи тягостна тишината, която сякаш предвещаваше сигурната им гибел. Вятър нямаше. Единственият звук, който се чуваше, беше лекото плискане на вълните от двете страни на лодката.
Обгърнати в тишина, те се полюшваха нагоре надолу в спокойното море – трима души на борда на петметрова надуваема лодка сред два милиона квадратни километра океан.
- И сега какво? – попита Лейлани.
- Ще чакаме – отвърна Кърт. – Да видим какво ни е подготвила съдбата.
8 Перифраза на думите на едноименния главен герой, с които започва романа на Х. Мелвил „Моби Дик“, където се описва преследването с китоловен кораб на белия кит, наречен Моби Дик.
Джо Дзавала прекара петнайсет часа в товарния отсек на непознат кораб в компанията на няколко камиона и милиарди микророботи. Друг на негово място би се предал и би заблъскал по вратите, за да го пуснат да излезе. Джо, обаче, уплътни добре времето си. Той претърси щателно всеки един от камионите. Откри три бутилки вода, изпи две от тях и запази третата. Освен това намери и пластмасова херметическа торба, пълна с някакво сушено месо. Не беше говеждо, а по-скоро от коза, камила или агне. Изяде колкото можа и върна останалото.
Освен това огледа пространството, погледна под предните капаци на камионите и измисли няколко различни плана за действие. Поколеба се дали да не повреди двигателите, като измъкне жиците на разпределителите, запуши карбураторите или развие свещите. Така камионите нямаше да могат да запалят, или щяха да се повредят малко след като потеглят.
Накрая реши да не го прави. В противен случай нямаше да може да слезе от кораба. А ако камионите спрат след трийсетина километра, Джо би се оказал на място, което не е изключено да е много по-лошо от Йемен. Освен това ще е обграден от сърдити и въоръжени врагове.
Замисли се дали да не избяга. Огромните врати все още бяха затворени, но Джо беше уверен, че може да ги разбие с всичките конски сили, с които разполага. Ами после? От това, което си спомняше за влизането им в товарния кораб и от следите от гуми по пода, той реши, че се намира в задната част на някакъв ферибот.
Не беше от онези, в които влизаш отзад и излизаш отпред, защото нямаше предна врата, но определено беше създаден за автомобили. От начина, по който се люлееше, Джо прецени, че не е твърде голям. Това означава, че не отиват много далеч.
Реши да не бяга. Единственото, което щеше да постигне с разбиването на вратата, беше да падне зад борда. Вместо това зачака. Поспа малко в леглото на първия камион и се събуди от викове на горната палуба.
Усети, че корабът забавя и прави някакви маневри.
Звукът от сирени на други кораби му подсказа, че се намират близо до пристанище. Джо усети, че наближава времето за действие. Щом корабът акостира на това загадъчно място, той трябва да намери начин да се измъкне, дори това да не е последната спирка на камионите.
След малко откъм вратите се дочу тракане. Някой отключваше тежките резета. Няколко секунди по-късно в помещението нахлу светлина. Вратите се отвориха.
Слънцето клонеше на залез. Джин пое контрол над плаващия остров с помощта на трийсетина души, няколко тежки картечници и гранатомети и дванайсетина ракети земя-въздух, ако не броим тази, която изстреля срещу самолета на Кърт Остин.