- Въпреки това хората ще искат да унищожат и теб, и злото ти творение – каза Пол.
- Но няма да успеят да ме открият – отвърна Джин. – А и ще разберат, че не могат да разрушат това, което съм създал. То е като да се опитат да заличат насекомите или бактериите на земята. Какво като убият милиони от моите микророботи? Останалите трилиони ще продължат да се възпроизвеждат. Те ще използват остатъците от себеподобните си, за да създадат нови. Това им е работата. Марчети ги е проектирал да правят така.
Елууд отмести поглед настрани и поклати глава със съжаление.
- Ако някой ме предизвика, последствията ще са тежки – добави Джин. – Ордата ще се разпространи до най-отдалечените кътчета на света. Скоро седемте морета ще бъдат под мой контрол. Ако някоя държава е достатъчно глупава да ме нападне или просто откаже да плати поисканато, ще пострада. Рибните им запаси ще бъдат унищожени, източниците им на храна – заличени, пристанищата – блокирани, а корабите – нападнати в движение.
- Ще поискат да те убият – ядоса се Пол. – Ти си змията и само трябва да ти отрежат главата.
- Тогава ще ги посъветваме да оставят змията на мира – засмя се с превъзходство Джин. – Вече съм въвел програма за подобни случаи в ордата. Ако умра, или бъда принуден да я задействам поради някаква друга причина, ордата ще се превърне от прецизно насочено оръжие в напаст с невъобразими пропорции. Тя ще нараства и поглъща всичко по пътя си. Зад себе си ще оставя само смърт, също като скакалците в пустинята.
Двамата американци се спогледаха. Изглеждаха победени. Последвалата тишина го потвърди.
Джин потърка веждата си. Беше започнал да се поти заради повишаващата се температура около острова. По палубата задуха лек бриз, първият от няколко дни, но той не беше хладен и освежаващ. Беше горещ вятър, причинен от неравномерното затопляне и предвещаваше началото на бурята.
Вече няколко часа се носеха по водата, а късметът продължаваше да обръща гръб на Остин и спътниците му.
Слънцето печеше безмилостно. Единственото, което ги пазеше, беше импровизираният навес от парашутите. Задната въздушна камера беше спаднала толкова много, че вече нямаше смисъл да пречат на въздуха да излиза от нея. Лодката се беше наклонила като кола със спукана задна гума. Въпреки отчаяните опити на Ишмиъл, дясната предна камера също спадаше.
Кърт се взираше през малка дупка в парашута както дете гледа през дупките, изрязани в чаршафа на костюм на призрак.
- Виждаш ли нещо? – попита Лейлани.
- Не – отвърна той с пресипнал глас.
Въпреки многото вода, която погълна в самолета, гърлото му отново пресъхна.
- Може би е добре да запалим двигателя – каза тя. – Вероятно не сме в търговски коридор.
Кърт знаеше със сигурност, че не са. Малко кораби минаваха през центъра на Индийския океан. Той се надяваше да се приближат достатъчно до Африка, за да достигнат до коридора от Червено море или този на танкерите от Персийския залив, които са твърде големи, за да преминат през Суецкия канал и се налага да заобиколят нос Добра надежда. Но знаеше много добре, че са доста далеч от целта си, на поне сто и шейсет километра.
- Не можем да стигнем до там с бензина, който имаме.
- Но и не можем да останем тук – настоя Лейлани.
- Разполагаме с четири литра гориво – обясни търпеливо Кърт. – Ако го изхабим, после ще съжаляваме.
Лейлани се загледа в него, а в очите ѝ се четеше страх. Цялата трепереше.
- Не искам да умра.
- Аз също – увери я Кърт. – И Ишмиъл не иска. Нали, Ишмиъл?
- Точно така – съгласи се мъжът. – Изобщо не съм готов да умра.
- Ще се спасим – каза Кърт. – Само се успокой.
Лейлани кимна и продължи да притиска дупките във въздушната камера, за да не спадне напълно.
- По-добре се премести отпред – каза той. – С тази камера е свършено.
Лейлани се придвижи до носа. Кърмата се вдигна леко и лодката стана малко по-стабилна.
Кърт отново погледна изпод импровизираната палатка. По положението на слънцето на небето той предположи, че е около три часа. Чакаше да падне нощта. След като се покажат звездите, щеше да може да определи с по-голяма точност къде се намират и да измисли някакъв план за действие.
Кърт сведе поглед към хоризонта и видя някакъв странен ефект. Приличаше на проблясване на мираж върху нагрят асфалт в пустиня. Той мигна два пъти, за да се увери, че очите не го лъжат, но сиянието само се засили.
Водата заблестя, без да се чуе нито звук. Не беше отражението на слънцето във водата, което всеки моряк или художник аматьор щеше да разпознае, а сякаш морето оживя.