Най-ярко беше на запад към следобедното слънце, но същото нещо се виждаше и на изток, на север и на юг.
- Кърт! – извика Лейлани.
Той обърна очи към нея..
- Ти блестиш!
Остин би погледнал и себе си, но беше твърде погълнат от това, което видя върху нея. Сякаш цялата бе поръсена със звезден прах.
Ишмиъл изглеждаше по същия начин.
- Какво е това? – попита притеснено Лейлани.
Кърт погледна дланите си и потърка пръсти. Отражателния прах приличаше на влажна пудра. Бляскавият ефект се виждаше с просто око, но колкото и да присвиваше очи, не успя да открие причината. Не можеше и да го почувства между пръстите си. Всичко това можеше да означава само едно.
- Микророботите на Джин! – каза той.
Кърт обясни какво представляват и им показа, че морето е пълно с тях. Като погледнаха около лодката, ги видяха – приличаха на захар, изсипана върху черна чиния. Можеше да почувства топлината, която микророботите отразяваха. Остин разказа как същите роботи са били открити и на катамарана.
- Опасни ли са за нас? – попита Лейлани.
- Не мисля – отвърна Кърт.
Той реши, че не си струва да споменава факта, че микророботите поглъщат органична материя. За щастие, тези върху кожата им не бяха в режим на хранене като онези в лабораторията на Марчети.
- Въпреки това, не бих възразил да срещна лодка с душ на борда – продължи той.
Лейлани се опита да се усмихне.
Кърт не знаеше, че се намираха на границата на ордата на Джин и концентрацията, и отражателния ефект, който наблюдаваха, е нищо в сравнение с този, който Пол, Гамей и Марчети видяха от платформата на контролната зала на „Аква Тера“. Въпреки това му беше трудно да откъсне очи от блестящото море.
Докато се взираше във водата, лек бриз развя ръкава му и размърда парашута. Без да помръдне, Кърт погледна към носа и видя как той се издига и се спуска лекичко.
Бризът се засили и Остин хвана въжетата на парашута, за да му попречи да излети, после се обърна към Лейлани:
- Вържи парашута за тези дръжки отдясно и извади другия.
Тя веднага се захвана да изпълни поръката му, без да задава въпроси. Бризът духаше откъм гърбовете им и леко от север. Беше топъл като в Калифорния, или като сироко в Сахара. Сякаш някой държеше сешоар зад врата на Кърт.
Двамата с Лейлани работеха бързо. Лодката разполагаше с шест дръжки и чифт кнехтове отпред. Само след минута, въжетата вече бяха вързани за тези осем точки и парашутите се издуха като платна пред лодката.
Те я дърпаха напред като чифт вълшебни коне и не след дълго тя набра скорост. Спадналите части ѝ пречеха да се носи по водата толкова бързо, колкото с извънбордовия двигател, но сега поне се движеше.
Кърт не знаеше откъде се е появил бризът в тази безветрена зона, но ѝ не го интересуваше. Движеха се, а това беше по-добре, отколкото да стоят на едно място.
Вятърът духаше на пориви, въжетата се опъваха и отпускаха.
- Дръжте се! – извика Кърт за трети или четвърти път този ден. – Имам усещането, че това пътуване ще бъде доста диво.
Затворът на „Аква Тера“ се намираше на най-ниското ниво на острова точно над ватерлинията. Пол, Гамей и Марчети бяха изпаднаха в униние след като ги върнаха в луксозната им килия. Джин ги държа точно петдесет и три минути, приковани за перилото под палещото слънчево отражение, бурните ветрове и жегата.
Пол Траут никога не беше влизал в солариум, но имаше чувството, че наблюдателната площадка е превърната точно в това. Горещината и заслепяващата светлина допълваха мъчението.
Преживяването беше сюрреалистично. Отраженията танцуваха върху „Аква Тера“ в някаква шеметна, почти хипнотична феерия. Тъй като малките огледалца се движеха независимо едно от друго във водата, отразената от тях светлина се разпръскваше хаотично. Това правеше невъзможно изучаването на ефекта. Пол успя само да го усети. Имаше чувството, че се намира във вихрушка от мъгла и светлина, изградена от милиарди молекули.
Колкото и да беше трудно да се наблюдават палубите и съоръженията наоколо, никой от тримата не можеше да гледа океана дори за секунда.
За да предпази очите си, Пол ги държа затворени почти през цялото време. В резултат на това, той възприе повърхността на океана като една светеща маса, сякаш представляваше безкрайно море от диаманти. От време на време водата се набръчкваше леко от слабо вълнение. Въздушни течения, предизвикани от отразената топлина, преминаваха по бляскавата повърхност и я караха да изглежда като живо същество – дишащо, движещо се и очакващо. Морето бе толкова прекрасно, колкото и плашещо.