- Но ние сме сами – рече отчаяно Марчети. – Приятелите ви са мъртви. Никой не знае какво се случва тук.
Пол погледна Гамей. Той също тъгуваше за приятелите им, но обичаше предано жена си и не искаше тя да изпада в плен на отчаянието. Пое дланите ѝ в ръцете си и я погледна в очите.
- Всичко това ми е известно – каза той на Марчети, – но ще намерим начин да се справим. Първо обаче трябва да се измъкнем от тук.
Гамей се усмихна плахо. Изглеждаше леко обнадеждена. Не достатъчно, за да се заличи съмнението и болката от лицето ѝ, но все пак се бе появила лека надежда.
- Имаш ли някаква идея как да го направим? – попита Марчети.
Пол се огледа.
- Хрумна ми нещо – каза той, – но не съм сигурен дали ще ти допадне.
- На този етап – отвърна Марчети, – нямаме голям избор.
Внезапно появилият се вятър, който буташе напред лодката на Кърт, Лейлани и Ишмиъл, духа почти два часа. На моменти дори заплашваше да вдигне лодката във въздуха. Не след дълго странният отблясък във водата изчезна също тъй внезапно както се появи. Морето и телата им си възвърнаха обечайния вид.
- Мислиш ли, че са си отишли? – попита Лейлани.
- Съмнявам се – отвърна Кърт. – Това, което ги е карало да блестят, е отминало, но предполагам, че все още са върху нас и в морето.
През следващия час вятърът постепенно утихна. Откъдето и да се беше появил, той напълно изчезна малко преди залез слънце. Дясната страна на лодката потъна още повече и на тримата не им остана друго, освен да се хванат за левите въздушни камери, за да не се преобърне лодката. В това положение всяка малка вълна заливаше наклонената палуба.
Кърт нави парашутите и ги прибра. Почти беше приключил, когато го стресна викът на Ишмиъл.
- Земя! – извика мъжът. – Виждам земя!
Остин вдигна поглед. Ниско над хоризонта се забелязваше зеленикаво петно. В спускащият се мрак това можеше да бъде просто облак, отразяващ странна светлина.
Кърт извади бинокъла, почисти лещите и го вдигна пред очите си.
- Моля те, нека бъде земя! – каза Лейлани и допря длани.
- Моля те!
Остин видя зеленина и корони на дървета.
- Наистина е земя – каза той и потупа Ишмиъл по рамото.
- Браво на теб!
Кърт прибра бинокъла и се премести на кърмата на лодката. После превключи горивопровода и запали мотора. Лодката оживя витлото се задвижи и тя се понесе напред в изненадващо студената вода. Не след дълго Кърт вече беше мокър до кости.
След около двайсет минути той видя връх, висок около петнайсет метра и покрит с растителност. От двете му страни имаше равнини. Кърт можеше да види как вълните се разбиват в рифа, обграждащ острова.
- Вулканичен атол – каза той. – Ще трябва да преминем рифа, за да стигнем до сушата. Може да се наложи да поплуваме.
Кърт погледна Ишмиъл и после Лейлани.
- Пистолетът му още ли е в теб?
Тя кимна.
- Да, но...
- Дай ми го.
Лейлани му подаде оръжието, за което и двамата знаеха, че е празно. Той го насочи към Ишмиъл.
- Сега ще те развържем – каза Кърт. – Ако се опиташ да направиш някоя глупост, ще се окажеш с повече дупки, отколкото има в тази лодка.
- Няма, обещавам! – рече Ишмиъл.
Кърт кимна и Лейлани откачи карабинера. После метна котвата зад борда. След това развърза краката на Ишмиъл и изхвърли въжето.
Кърт очакваше да се случи нещо неприятно, но мъжът само си протегна краката и се усмихна облекчено.
Тримата вече приближаваха рифа около острова. Вълните не бяха много големи, но в пролуките между коралите водата беше доста бурна.
- Дали да не потърсим по-спокойно място? – попита Лейлани.
- Резервоарът ни е почти празен – отвърна Кърт.
Той опита първата пролука, която видя. Спадналата лодка се понесе към нея като баржа и образува лека вълна пред себе си. Водата наоколо смени цвета си от тъмносиньо в тюркоазено, а вълните станаха по-големи на местата, където подводните части от рифа влияеха на динамиката им.
Внезапно лодката се изкачи по една шейсетсантиметрова вълна, а след това друга ги удари странично и ги върна назад. Твърдото дъно на лодката простърга в нещо. Витлото се заби в корала.
Две вълни отзад ги избутаха напред и наляво. Лодката простърга отново върху корали, а пяната от третата вълна ги покри.
Кърт завъртя лодката наляво и надясно. Обратното течение през пролуката ги спираше, но лодката отново се впусна напред със следващите няколко вълни. Този път лявата ѝ страна се удари силно и двете камери се разкъсаха.
- Ударихме се! – извика Лейлани.