- Останете в лодката колкото може по-дълго – извика Кърт.
Той завъртя ръчката на газта за последен път. Десетина секунди двигателят работеше на високи обороти, а после започна да кашля. Остин отпусна газта, но вече беше късно. Моторът угасна. Горивото беше свършило. Нова вълна ги удари странично.
- Скачайте! – извика Кърт!
Ишмиъл се прехвърли зад бодра. Лейлани се поколеба, но после се гмурна с главата напред. Още една вълна удари потъващата лодка. Кърт също се метна в прибоя. Той заплува с всички сили, но двайсет и четирите часа без храна и вода, както и изтощението от последните два дни, си казваха своето. Усещаше, че скоро тялото му ще го предаде.
Обратното подводно течение го избутваше назад, но следващата вълна го тласна отново напред. Той се ожули на един корал, опря здраво с единия си крак на твърдата повърхност и се оттласна. Беше му трудно да плува с ботуши, но те бяха безценни при всеки неволен ритник в корала.
Подводното течение отново повлече Кърт, но той се опря на коралите и се задържа на място. Пяната го заслепи, а нещо меко го удари.
Беше Лейлани.
Той я сграбчи и я избута напред със следващата вълна. После двамата се отправиха към по-спокойната вода в лагуната на острова.
Кърт заплува здраво. Лейлани направи същото. Когато краката му докоснаха пясъка, той се изправи и хвана с едната си ръка спасителната ѝ жилетка, за да ѝ помогне да се измъкне от водата. Двамата преминаха през прибоя и се строполиха на белия пясък. Вълните удряха изнемощелите им тела.
Кърт едва си поемаше дъх от умора, но успя да попита:
- Добре ли си?
Лейлани кимна, а дробовете ѝ се бореха да си поемат въздух, също като неговите.
Кърт се огледа. Бяха сами.
- Ишмиъл?
Не видя никого и не чу отговор.
- Ишмиъл!
- Ето там! – извика Лейлани и посочи.
Пленникът им лежеше по очи в пяната, а вълните го изтласкваха на пясъка и отново го дърпаха към морето.
Кърт се изправи и залитайки тръгна към Ишмиъл. Спъна се и падна във водата. Но успя да се добере до мъжа и го издърпа на брега.
Ишмиъл започна да кашля и да плюе вода. Всичко беше наред, щеше да се оправи, помисли си Кърт.
Но преди да успее да се зарадва, дълги сенки надвиснаха над Остин. В сюрреалистичните сенки върху пясъка той разпозна две пушки и фигурите на двама едри мъже.
Кърт се обърна. Няколко човека стояха с гръб към слънцето. Носеха раздърпани униформи и каски, а в ръцете си държаха пушки.
Мъжете се приближиха и той ги огледа по-добре. Бяха тъмнокожи и приличаха на австралийски аборигени, но с полинезийски черти. Пушките им бяха стари карабини „М1” с пълнители от по пет патрона, а униформите и каските им наподобяваха тези на американските морски пехотинци от 1945-та година. Още неколцина мъже стояха до дърветата в горната част на плажа.
Кърт беше твърде изтощен и изненадан, за да направи каквото и да било и се задоволи само да наблюдава как един от мъжете го приближава. Той държеше пушката си небрежно, но на лицето му беше изписана сурова решителност.
- Добре дошли на остров Пикет – каза той на английски със силен акцент. – Обявявам ви за мой затворник в името на Франклин Делано Рузвелт!
Джо прецени, че или процедурата по акостирането на ферибота беше твърде сложна, или водният съд и неговият капитан не са били добре подбрани за задачата. Цял час след като вратите на помещението се отвориха, корабът продължи да маневрира напред-назад, докато най-накрая се удариха в кея.
Джо остана свит в задната част на ремаркето. Шофьорите и помощниците се качиха в камионите много преди корабът да спре и сега палеха двигателите на големите машини. В продължение на няколко минути камионите работеха на празни обороти и въпреки отворените врати, Джо беше сигурен, че ще припадне от дизеловите изпарения.
Главата му вече пулсираше от главоболие, когато най-накрая камионите потеглиха. Една по една големите машини се измъкнаха от товарния отсек и стъпиха на кея. Джо не рискува да погледне, докато не прецени, че са далеч от водата. Той остана изненадан колко бързо започнаха да се движат камионите само няколко минути след като напуснаха ферибота.
Джо се провря между бидоните до задния край на камиона.
Тъй като неговият беше първият, който влезе в кораба, сега излезе последен. Намираха се в края на конвоя и той можеше да погледне, без да се страхува, че някой ще го забележи.
Джо повдигна брезента и видя сива чакълена настилка. Камионите летяха по нея със скорост, която не бяха развивали в Йемен.
- Ние не напуснахме ли същото това място? – промърмори той.