Разбира се, имаше някои различия. Първо, павираният път. Тук се виждаше повече растителност и от време на време по някой пътен знак. В пустинята в Йемен нямаше нито един. Докато знаците прелитаха, Джо се опита да ги разчете, но успяваше да види само задната част на тези от неговата страна на пътя. Другите, предназначени за шофьорите, каращи в обратната посока, се осветяваха само от стоповете на ремаркето. Слабият червен отблясък не беше достатъчен, за да види нещо, преди знакът да се отдалечи.
Успя да различи арабски завъртулки и английски букви. Самият факт, че имаше табели, включително и на английски, означаваше, че е много по-близо до цивилизацията, отколкото беше през последните няколко дни.
Докато Джо се опитваше да разчете някой от крайпътните знаци, нощта се спусна и пейзажът стана монотонен. Единственото, което се промени, беше миризмата. Дзавала подуши прах, влага и мокра от дъжд пустиня. Това му напомни за края на сухия сезон в Санта Фе, където беше отраснал. Той погледна нагоре и с почуда отбеляза, че на небето не се вижда нито една звезда. Сякаш беше покрито с черна пелена.
Няколко минути по-късно върху камиона и по пътя наоколо забарабаниха едри капки дъжд. Джо чу гръмотевици в далечината. Камионите продължиха напред, а въздухът наоколо стана хладен и влажен. За негова изненада не беше облак, а сериозен порой, който продължи да се излива. Не след дълго брезентът над него подгизна и прокапа.
- Дъжд в пустинята...–прошепна Джо. – Чудя се дали това е добра новина, или не.
Скоро минаха край още няколко знака. За късмет една кола пътуваше в същия момент в обратна посока. Дългите светлини от фаровете ѝ прорязаха пелената от капки и осветиха знака в противоположната част на пътя достатъчно дълго, за да може Джо да го прочете.
Олющената синя табела беше избеляла и огъната, но думите бяха достатъчно ясни.
- Марса Алам – прочете Джо на глас. – Петдесет километра.
Името му се струваше познато. Марса Алам беше египетско пристанище на Червено море. То се намираше зад тях. Вероятно там бе акостирал фериботът. Това означаваше, че се намират на три четвърти от пътя между Кайро и границата със Судан и само на два часа от Луксор.
- В Египет съм! – прошепна Джо и бързо осъзна какво означава това. – Тези хора са се отправили към бента Асуан.
Дъждът продължи да се изсипва върху камионите, докато се движеха на запад по магистралата от Марса Алам. Джо трепереше от влагата, естествената хладина на нощната пустиня и вятъра в задната част на ремаркето.
В началото той се зарадва на прохладата след жегата в Йемен и задушаващото пътуване в търбуха на ферибота, но скоро студът стигна до костите му и Джо затвори брезента, за да попречи на влагата и вятъра да проникват в ремаркето.
Пътят от Марса Алам до Асуан отнемаше четири часа с кола, но на третия час конвоят забави. Беше напуснал пустинята и навлизаше в ивицата цивилизация, разположена по брега на Нил.
Камионите прекосиха реката по модерен мост и достигнаха град Едфу на западния ѝ бряг. Джо се огледа и видя високи жилищни блокове, магазини и правителствени сгради. Градът не приличаше на Вашингтон, а по-скоро на прашна версия на Източен Берлин в пустинята, но поне беше някаква цивилизация.
Камионът забави още и Джо се надяваше да спрат на червен светофар, но вместо това конвоят се отклони по един надлез, направи три четвърти кръг и продължи по права линия на север.
- Естествено, че ще има надлез – промърмори Джо.
Той реши, че всеки момент ще се качат на нов главен път и ще стигнат Асуан преди да успее да избяга. Камионът превключи на по-ниска скорост, а Джо прецени, че е дошъл моментът да напусне кораба.
Той се провря под брезента и се хвана за задния капак. После погледна иззад ръба, за да види какво се задава напред. Не забеляза телефонни стълбове и знаци. Край пътя беше чисто и Джо скочи.
Той се удари в мократа настилка, претърколи се и се озова в една голяма локва. Остана легнал за секунда, за да види дали някой от шофьорите не е забелязал каскадата му.
Камионите продължиха в тъмнината, без да променят скоростта и без дори да натиснат спирачките.
Мокър и мръсен, Джо се изправи и се огледа. Отляво се виждаше голяма сграда, осветена от прожектори.
Той се опита да не мисли за болката в рамото и бедрото, както и за старата травма в глезена и закуцука към светлината. Постройката приличаше на нещо средно между строеж и древен храм. Джо се приближи и осъзна, че стои пред храма на Хор, един от най-добре съхранените монументи в Египет.