Предната порта имаше две огромни крила, издигащи се на трийсет метра в нощното небе. В стената бяха изваяни човешки фигури, високи осемнайсет метра. Имаше и пролуки, разположени на равни разстояния нагоре, надолу и настрани. Те пропускаха светлина във вътрешността на храма.
През деня мястото гъмжеше от туристи, но през нощта, в поройния дъжд, тук нямаше никого. С изключение на двама пазачи в една осветена кабинка.
Джо се затича натам и затропа по стъклото. Пазачите за малко да получат сърдечен удар от изненада.
Джо отново потропа по прозореца и накрая по-смелият от двамата отвори.
- Трябва ми помощ! – заяви Дзавала.
Стреснатият пазач изглеждаше озадачен, но бързо се окопити.
- Да... разбира се – каза той. – Влезте! Да, заповядайте! Джо се приближи към вратата. За негов късмет, пазачите говореха английски, тъй като много от туристите бяха американци или европейци.
Дзавала влезе в осветената кабина веднага щом вратата се отвори. Беше подгизнал, а от дрехите му капеше кална вода. Единият от мъжете му подаде кърпа, с която Джо избърса лицето си.
- Благодаря! – каза той.
- Какво правите навън в този дъжд? – попита единият от пазачите.
- Дълга история – отвърна Джо. – Аз съм американец. Бях затворник, но скочих в движение от един камион и сега имам нужда телефон.
- Американец – повтори пазачът. – Турист? Искате ли да се обадим в хотела ви?
- Не – каза Джо. – Не съм турист. Трябва да говоря с полицията. Всъщност, по-скоро с военните. В опасност сме. Всички сме в опасност.
- Каква опасност? – попита мъжът недоверчиво.
Джо го погледна в очите.
- Група терористи ще унищожат бента.
Петте камиона от конвоя на Джин продължиха на север и накрая отбиха от главното шосе по един черен път. Подминаха бента и продължиха покрай назъбения бряг на язовира Насър.
На около осемстотин метра от стената стигнаха до портал, който зееше отворен и преминаха през него. Сабах пътуваше в първия камиони. Той нареди на шофьорите да изгасят фаровете и да използват очила за нощно виждане.
Почти невидим, конвоят достигна рампа за лодки на брега на езерото.
- Обърнете камионите! – заповяда Сабах.
Той слезе от първата машина, за да направлява маневрите. Огромните камиони се подредиха един до друг, а голямата рампа беше достатъчно широка, за да побере и петте наведнъж. Така наредени те приличаха на крокодили, препичащи се на брега.
Тъй като нивото на водата се беше покачило от дъжда, по-голямата част от рампата беше потопена. Сабах изчисли, че под повърхността има около трийсет метра бетон, преди рампата да достигне естествения бряг.
Той даде сигнал и камионите започнаха да се спускат по нея. Шофьорите не бързаха и постоянно гледаха в огледалата и през отворените прозорци.
Докато ремаркетата се потапяха във водата, Сабах извади радио-контролер от джоба си. Той издърпа антената, натисна копчето за включване и след това първия от четири червени бутона.
В задната част на петте ремаркета се отвориха магнитните уплътнения около жълтите бидони. Затворените под налягане капаци изпукаха и се плъзнаха настрани.
Зелената лампичка върху контролера на Сабах показа, че командата е изпълнена успешно.
Без никой да забележи, сребърният пясък от микророботи оживя и се размърда, сякаш под повърхността му бяха скрити змии. Не след дълго миниатюрните машини вече прехвърляха ръба на бидоните.
Шофьорите продължаваха да спускат ремаркетата по рампата, без да подозират какво се случва в тях. Никой от тях не го беше правил преди и повечето чувстваха, че затъват.
Сабах следеше какво се случва. Предпазливостта им го зарадва. Това означаваше, че са твърде заети, за да го гледат какво прави.
- Чудесно! – прошепна той и натисна второто от четирите червени копчета.
Вратите на кабините се заключиха, прозорците се вдигнаха на деветдесет процента и спряха. Шумът и движението стресна шофьорите.
Секунда по-късно от малки контейнери започна да излиза газ хлороформ и изпълни кабините. Мъжете издържаха секунда-две, но никой от тях не успя да отвори вратата си. Само един свали прозореца наполовина, преди да припадне и да се отпусне на седалката.
Без да чака повече, Сабах натисна третото копче.
Двигателите на камионите зареваха, ускориха назад и се забиха във водата като стадо уплашени хипопотами.
Моторите бяха снабдени с втори въздушен смукател, замаскиран като ауспух за отработени газове. Той се издигаше високо над покрива на камионите. Когато Сабах пусна хлороформа, главният приток на въздух се затвори, а допълнителният смукател се отвори. Той играеше ролята на шнорхел, позволяващ на двигателя да диша и да продължи да работи дори и след потапянето на целия камион.