Ето защо моторите не угаснаха и гумите продължиха да се въртят, избутвайки камионите надолу по рампата и камъните и чакъла след нея.
Машините се разпръснаха като разперени пръсти на човешка ръка и изчезнаха от погледа под повърхността на водата.
Инерцията и наклона на каменното корито им позволиха да продължат надолу дори и след като двигателите най-после блокираха. Когато камионите спряха, вече се намираха на девет метра под повърхността и на четирийсет и пет метра от брега.
Припадналите шофьори бързо се удавиха. Ако някога ги откриеха, щяха да бъдат разпознати като египетски радикалисти. Никой нямаше да може да свърже Сабах и Джин със случката, с изключение на генерал Азис, но той едва ли би проговорил. Освен това нямаше да има друг избор, освен да седне на масата за преговори.
Водата се успокои и Сабах натисна последното копче на контролера. На осемстотин метра от него, върху стената на язовира, две отделни устройства започнаха да излъчват сигнал за насочване.
Имаха големината на малък куфар, но с формата на механични раци. Бяха поставени там преди четирийсет и осем часа от водолаз. Едното устройство се намираше малко под ватерлинията, а другото стоеше закрепено върху извитата стена на язовира на около двайсет метра по-надолу.
Ако водолазите са си свършили работата както трябва, във външната стена и ядрото вече трябваше да бъдат пробити триметрови дупки, разширявани от микророботи от всеки един от раците.
Основната сила, напускаща камионите, щеше да се насочи към сигналите и да ускори процеса. Само след шест часа от другата страна на бента, близо до ръба, щеше да се появи струйка вода. Не след дълго тя щеше да издълбае канал, а последвалата ерозия бързо щеше да превърне теча в стремителен поток.
Това беше първата фаза от катастрофата. Водите на езерото Насър щяха да прелеят, да разширят потока до неудържимо течение и да причинят хаос в долината на Нил. Но това беше само прелюдията.
Вторият тунел, много по-дълбоко в бента, трябваше да разруши ядрото и да образува дупка в сърцето на съоръжението. Не след дълго то щеше да поддаде и в него щеше да се оформи огромен V-образен отвор. Щеше да последва цунами.
В известен смисъл генерал Азис им беше направил услуга. С предупреждението, което щяха да отправят в Асуан и действията на Джин в Индийския океан, Сабах не се съмняваше, че всички световни нации щяха да изпълнят исканията им и никоя нямаше да се осмели да ги заплаши.
Дали американците ще искат да видят бента „Хувър“ разрушен, Лас Вегас заличен от картата, а югозападните щати – лишени от електричество и вода? Дали Китай ще позволи язовира „Три клисури“ да бъде сполетян от същата участ? Едва ли!
Сабах хвърли дистанционното в езерото и се отдалечи. На около осемстотин метра го чакаше камила. Той щеше да се качи на нея, да увие лицето си с куфията и да изчезне в пустинята, както са правели бедуините повече от хиляда години.
Кърт Остин се събуди в една сглобяема военна барака няколко часа след като беше превърнат в затворник на остров Пикет. Той беше изтощен и реши, че има нужда да възстанови силите си. Затова легна на пода веднага щом го заключиха. Няколко секунди по-късно вече спеше дълбоко. Щом се събуди, установи неприятния факт, че всичко това не е било просто сън.
Мъжете с военните униформи го измъкнаха от колибата и го завлякоха до друга дървена постройка, скрита между дърветата. Обстановката вътре беше военна и наподобяваше някакъв трибунал. Лейлани и Ишмиъл стояха до него.
Един островитянин с аборигенски или полинезийски черти се изправи иззад бюро в края на колибата. Той председателстваше изслушването като един от съдиите. Мъжът беше по-висок и слаб от този, който ги намери на плажа и значително по-възрастен. В черната му коса се открояваше сребрист кичур.
- Аз съм осемнайсетият Рузвелт на остров Пикет – представи се мъжът.
- Осемнайсетият Рузвелт? – повтори удивено Кърт.
- Точно така – каза съдията. – С кого разговарям? Назовете имената си за протокола.
- Аз съм Кърт Остин от Съединените американски щати – отвърна Кърт. – Първият, за когото знам.
Съдиите и останалите присъстващи си поеха едновременно дъх, а Кърт се опита да проумее какво вижда и чува.
По пътя от плажа до колибите, скрити в дърветата, те видяха укрепления, ровове, картечни гнезда и накрая зона с порутени постройки, включително стари сглобяеми военни бараки. Дупките в покривите им бяха запушени с тръстика и нишки от палмови листа.