Мъже в зелени военни камуфлажни униформи стояха около тях. Униформите им не бяха в по-добра форма от колибите. Всъщност, някои от тях приличаха на некадърно ушити имитации. Пушките „М1”, които носеха, изглеждаха достатъчно автентични. Кърт имаше няколко такива в своята колекция у дома, но беше сигурен, че никой не ги е използвал от края на войната в Корея.
Лейлани също се представи, а накрая и Ишмиъл. Нито един от двамата не спомена държавата, от която идва.
Осемнайсетият Рузвелт продължи:
- Обвинени сте във влизане без разрешение, притежание на огнестрелно оръжие и шпионаж. Ще бъдете задържани като врагове и военнопленници. Признавате ли се за виновни?
- Да се признаваме? – попита недоумяващо Лейлани.
- Да – отвърна съдията. – Граждани ли сте на някоя от Страните от оста или не?
Лейлани дръпна Кърт за ръкава.
- Какво става? За какво говорят?
Той имаше чувството, че играе в губещия отбор. В главата му се зароди една идея.
- Мисля, че това е товарен култ – прошепна той.
- Какво?
- По време на Втората световна война, някои острови в Тихия океан с племенни общества внезапно се оказали в центъра на най-голямата война, водена някога. Всеки остров със стратегическо значение бил окупиран и използван за една или друга цел, често за складиране на неограничено количество провизии. Неща, които войниците и моряците наричали „товар”.
Той кимна към мъжете в стаята.
- За хората в племенните общества внезапната поява на човеци от небето или огромни кораби от морето, носещи невиждано количество храни и стоки, било нещо като пристигане на богове.
- Сигурно се шегуваш! – каза тя.
- Не. За да спечелят подкрепата на островитяните, те им давали много подаръци. Било нещо като манна небесна. Но когато войната свършила и войниците си заминали, местните жители били изумени. Край на даровете. Край на товарите от корабите и самолетите. Край на големите сребърни птици, кацащи от небето.
- На повечето места животът се върнал към нормалното си русло, но на някои острови племената започнали да търсят начин да насърчат завръщането на войниците и техните товари. Така се появили „товарните култове”.
Втори съдия, видимо стоящ по-ниско в обществена йерархия от осемнайсетия Рузвелт, се изнерви от шушукането на Кърт.
- Обвиняемите трябва да отговорят! – настоя той.
- Обсъждаме нашата защита – отвърна Кърт.
Остин довърши обясненията си:
- Една от често срещаните практики била да се имитира това, което са виждали в американските бази. В някои от култовете тренирали войници като в казарми. Обличали се като военни. Носели пушки, издялани от дърво. Провеждали зари и церемонии по издигане на знамето, дори имали чинове, медали и военни погребения. Най-известната група, за която си спомням, е култът „Джон От” на Вануату. Говори се, че е получил това име заради американците, които се представяли с думите „Здравейте, аз съм Джон от...“ еди къде си. Затова местните се наричали „Джон Отовисти”.
- Прекрасно! – възкликна Лейлани саркастично, – но ние не се намираме в Тихия океан. А тези момчета не носят дървени пушки.
- Не – съгласи се Кърт. – Тук е различно.
Той забеляза и други предмети в стаята. На едно бюро лежаха разгънати карти, а наблизо имаше компас, барометър и секстант. Кърт видя и стара сива спасителна жилетка и чифт лични знаци, поставени на видно място на бюрото на осемнайсетия Рузвелт. Наблизо лежеше избеляла бейзболна шапка на „Янките”, произведена преди около седемдесет години.
- Времето за обсъждане изтече – каза осемнайсетият Рузвелт. – Ако не пледирате, ние ще го направим вместо вас.
- Невинни! – заяви Кърт. – Ние сме американци като вас. Е, поне ние двамата сме.
Съдиите ги огледаха внимателно.
- Как можете да го докажете? – попита единият от тях. – Тя може да е японски шпионин.
Изказването възмути Лейлани.
- Как смеете да ме наричате шпионин! Дори и да съм наполовина японка, в това няма нищо лошо.
- Такава ли сте?
- Не. Аз съм американка от щата Хавай.
- Тя има предвид територията Хавай – намеси се Кърт.
- Не е вярно!
- Напротив! – настоя Кърт. – Островите стават щат чак през петдесет и девета.
Лейлани втренчи в него своите кафяви очи. В погледа ѝ се четеше доверчивост, примесена с надежда и объркване.
- Остави ме да говоря аз – прошепна Кърт и се обърна към първия съдия.
- Тя имаше предвид, че е отраснала близо до Пърл Харбър. Посещавала го е многократно, за да положи цветя на мемориала „Аризона” в чест на загиналите на седми декември.