- А мъжът?
Кърт се поколеба.
- Той е мой пленник.
- Тогава ще бъде и наш – каза единият от съдиите.
- Нашият първи затворник! – обяви осемнайсетият Рузвелт за радост на останалите в залата. – Отведете го!
Ишмиъл погледна ужасено двамата мъже с пушки, които се спуснаха и го сграбчиха.
- Трябва да се отнасяте с него според правилата на Женевската конвенция – заяви твърдо Кърт.
- Да, разбира се. Ще се грижим за него. Но ще бъде пазен денонощно. Досега никога не сме губили затворник на остров Пикет. Но и не сме имали такива. Той няма да избяга.
Без да има възможност да се защити, Ишмиъл беше извлечен навън. Кърт прецени, че няма да му се случи нищо лошо. Стаята се изпразни и той се приближи към скамейката.
Осемнайсетият Рузвелт протегна ръка.
- Прости ни за отношението – каза той. – Трябваше да се уверим.
Кърт му стисна ръката.
- Разбирам – отвърна той. – Може ли да науча името ти?
- Казвам се Таутог – каза съдията.
- И си осемнайсетият Рузвелт на острова – потвърди Кърт.
- Да. Ние избираме нов водач на всеки четири години. Аз съм осемнайсетият. Вече две години съм на поста и защитавам острова и конституцията на Съединените американски щати.
Кърт бързо направи сметката. Ако всеки от мандатите е продължил четири години и Таутог е на поста от две, това означаваше, че първият Рузвелт е бил избран преди седемдесет години, през 1942 година.
„Втората световна война. Тези островитяни са имали досег с някого по време на Втората световна война и са били превърнати в малка военна сила. Изглежда, че никой не си е направил труда да им съобщи, че войната е свършила.”
Погледът на Кърт се спря върху морското оборудване и спасителната жилетка. Избелялото име върху нея не се четеше.
- Тук е пристигнал кораб?
- Да – отвърна Таутог. – Огромен кораб от огън и стомана. Параходът „Джон Бъри“.
- Какво е станало с него? – попита Кърт.
- Килът е погребан в пясъка от източната страна на острова. Останалата част я разглобихме, за да построим бункери и защитни стени.
- Защитни стени? – попита Лейлани. – От какво се пазите?
- От Японския императорски флот и камикадзета – отвърна Таутог, сякаш беше очевидно.
Кърт я спря, преди да има възможност да заговори. Таутог и неговите другари островитяни живееха изключително изолирано. Не само в географски смисъл. Той не знаеше как ще реагират, ако чуят, че войната, за която те и техните бащи и дядовци са се подготвяли, е свършила преди шейсет и пет години.
- Кой ви обучи? – попита Остин.
- Капитан Пикет и сержант първи клас Артър Уоткинс от морската пехота на Съединените щати. Те ни показаха как да се строяваме, да се бием, да се крием и да откриваме врага.
- Кой беше привърженикът на „Янките”? – попита Кърт.
- Капитан Пикет обожаваше този отбор. Той ги наричаше „Бомбардировачите от Бронкс”.
Кърт кимна.
- Какво стана след като си заминаха?
Таутог го погледна сякаш не беше разбрал въпроса.
- Те не са си заминавали – отвърна той. – И двамата са погребани тук, заедно с техния екипаж.
- Умрели са тук?
- Капитан Пикет почина от раните си осем месеца след като „Джон Бъри” се блъсна в брега. Сержантът също беше сериозно ранен. Не можеше да ходи, но оцеля единайсет месеца и ни научи да се бием.
Това беше невероятна и вълнуваща история според Кърт. Той не беше чувал за товарен култ там, където са спирали американци. Много му се искаше да се види с Жулиен Перлмутер и да се порови в неговия огромен архив за морските битки. Товарният кораб със сигурност фигурираше някъде, вероятно поставен в графа „изчезнали и вероятно потънали”, още една бележка под линия в историята на тази мащабна война.
- Не разбирам – каза Лейлани. – Защо трябва да се биете? Ясно ми е това за войната и японците, но този остров е толкова малък. Освен това се намира далеч от всичко. Не мисля, че японците са били... Имам предвид са заинтересовани да го завземат.
- Ние не пазим самия остров – каза Таутог, – а машината, която капитан Пикет ни повери.
Кърт повдигна вежди.
- Машина?
- Да. Великата машина, „Причинителят на болка”.
Кърт Остин нямаше престава какво е „Причинителят на болка”, но това име засили любопитството му да разбере. Първо обаче трябваше да се справи с новата си популярност.
Той и Лейлани станаха почетни гости на остров Пикет. Кърт беше първият американец, стъпил на тяхна земя от седемдесет години насам и това беше нещо значимо, но фактът, че познаваше сегашният Хари Труман караше островитяните с техните военни униформи да се отнасят с него като с Макартър, завърнал се на Филипините.