След като им дадоха вода за пиене и им позволиха да се изкъпят и да облекат униформи като техните, жителите на остров Пикет ги нахраниха с прясно уловена риба, манго, банани и кокосово мляко от дърветата, растящи в изобилие на острова.
Докато ядяха, Таутог и трима други им разказваха истории. Обясниха им как всичко, което имат и знаят, го дължат на капитан Пикет и сержант Уоткинс. Те не се изразиха с толкова много думи, но изглеждаше, че двамата мъже са създали тяхната цивилизация от нищото и са възприемани почти като митични духове.
След края на вечерята островитяните предложиха на Кърт и Лейлани да разгледат острова.
Остин не можеше да не признае гениалността в разположението на отбранителните позиции. Сгради, построени от ръждясали метални листове, се криеха между дърветата. Окопи и тунели свързваха една пълна с провизии пещера, постовете на съгледвачите и зоните с цистерни, поставени в пясъка да събират дъждовна вода. Навсякъде се виждаха части от кораба – бойлери, тръби и стоманени греди. Дори камбаната на „Джон Бъри” беше пренесена на висок хълм, откъдето можеше да звъни и да предупреждава хората, в случай че японците нападнат.
- Не мога да повярвам, че никой не им е казал – прошепна Лейлани, докато вървяха под палмовите дървета на няколко крачки зад водачите си.
- Не мисля, че тук идват много посетители – прошепна в отговор Кърт.
- Не е ли редно ние да им кажем?
Кърт поклати глава.
- Според мен те не искат да знаят.
- Как така?
- Крият се от света – обясни Остин. – Сигурно това е част от стратегията на Пикет да пази „Причинителя на болка” далеч от чужди очи.
Лейлани кимна. Очевидно беше разбрала какво има предвид.
- Дали да не се измъкнем от тук и да ги оставим да си се крият? – попита Лейлани. – Все пак това е остров. Сигурно имат лодки. Може да вземем една на заем.
Кърт знаеше със сигурност, че имат лодки, защото Таутог беше споменал, че лагерът му включва още два острова, които могат да се видят само от най-високата точка на върха.
Той прецени, че островите трябва да са на поне двайсет и пет, може би дори трийсет километра. Ако една лодка може да стигне до там, ще се добере и до някой от транспортните коридори.
- Те разполагат с лодки – каза Кърт. – Но ние няма да ходим никъде. Само аз ще отида.
Лейлани го погледна изненадано. Веждите и подскочиха, тялото ѝ се вкамени и тя се закова на място.
- Моля?
- Тук си в безопасност – продължи Кърт.
- Това не означава, че искам да остана. Имам усещането, че се намирам в някаква странна версия на „Островът на Гилиган” и нямам намерение да се превръщам в Джинджър.
- Повярвай ми – не отстъпваше Кърт, – повече приличаш на Мери Ан. Но не за това ще останеш тук. Важно е да стоиш далеч от опасността, докато стигна до „Аква Тера“.
Тя млъкна за миг, сякаш се опитваше да осмисли думите му.
- Ще се върнеш там? За малко щяхме да се удавим, докато се опитвахме да се измъкнем от там.
- И попаднахме тук – каза Кърт. – Нещата се оправят.
- И мислиш ли, че като се върнеш на плаващия остров, контролиран от терористи, ще обърнеш нещата?
- Възможно е, ако отида с пушки и ги изненадам.
Тя го погледна внимателно, сякаш се опитваше да разчете мислите му.
- Твоите приятели на острова?
Той кимна.
- Не само това – продължи Кърт. – Джин е там и е намислил нещо по-мащабно от тероризъм, търговия с оръжия или пране на пари.
- Какво?
- Всичко започна с едно изследване на температурите на водата. Времето над Индия стана непостоянно. Две години валежите там бяха необичайно ниски, а тази година се очертава да е най-сухата. Брат ти изследваше температурите и теченията, защото вярваше, че причината може да се крие именно там, в доскоро непознатия ефект „Ел Ниньо”.
Тя кимна.
- И се е натъкнал на онези малки машини, които Джин е разпръснал в океана.
- Именно – потвърди Кърт. – Когато започнаха да отразяват слънчевата светлина, усетих как топлината се издига от водата. Двете неща със сигурност са свързани. Не знам защо, но Джин си играе с температурните разлики във водите на океана и ефектът на пеперудата води до ужасяващи последствия.
Групичката им вече беше на източния край на острова до отвесна скала, не по-висока от шест метра. Далеч пред тях се виждаше дълга плажна ивица с много по-удобен достъп през рифа, отколкото този от север, през който минаха.
Кърт се надяваше да са стигнали до нещото, което най-много желаеше да види.
Таутог вдигна ръка и посочи плажа.