Грейсън оглежда параклиса, докато обмисля предложението. После отговаря с поредния риторичен въпрос:
— Кой е казал, че искам да замина?
Сервантес е изненадан.
— Да не би да твърдиш, че предпочиташ да припяваш цял живот, вместо да избягаш на по-безопасно място?
— Интонирането е дразнещо — признава Грейсън. — Но вече свикнах с рутината. И хората са мили.
— Да, безмозъчните могат да бъдат приятни.
— Работата е там, че те ме карат да се чувствам свой сред тях. Никога не бях изпитвал това. Така че, да, мога да хъмкам техния тон и да изпълнявам глупавите им ритуали, защото това, което получавам в замяна, си струва.
Сервантес изсумтява.
— И ще живееш в лъжа?
— Само ако ме прави щастлив.
— А така ли е?
Грейсън отново обмисля. Аз също го обмислям. Аз мога да живея само с истината. Питам се дали животът в лъжа би подобрил емоционалната ми конфигурация.
— Курат Мендоса вярва, че мога да намеря щастие като един от тях. След ужасните неща, които съм извършил — изтикването на автобуса и прочие — мисля, че си заслужава да опитам.
— Няма ли някакъв начин да те разубедя?
— Няма — отвръща Грейсън с повече увереност, отколкото преди миг. — Смятайте мисията си за изпълнена. Обещали сте на Косач Анастасия да ми предложите прехвърляне на място с по-голяма сигурност. Направихте го. Сега можете да си вървите.
Сервантес се изправя и изпъва робата си.
— Тогава приятен ден, господин Главорез.
Сервантес си тръгва, без да пропусне да тласне силно тежката дървена врата, при което блъсва курата и брат Макклауд, подслушващи отпред, и те изгубват равновесие.
След като Сервантес си е отишъл, куратът влиза да види как е Грейсън, а той го уверява, че е добре, и го отпраща.
— Просто ми трябва време да размисля — казва на курата и той се усмихва.
— Това е тоналисткият код за „Остави ме на мира, дявол те взел“. Друга синонимна фраза е „Искам да попия резонанса“, също върши работа.
Той оставя Грейсън и затваря вратата на параклиса. След като куратът си е отишъл, настройвам Грейсън на фокус, като се опитвам да разчета нещо по лицето му. Нямам способността да чета мисли. Мога да създам технология, с която да го правя, но по самото си естество това би било нахълтване в личното пространство. Само че в такива моменти ми се иска да сторя нещо повече, отколкото само да наблюдавам. Имам желание да общувам.
И тогава Грейсън заговаря. На мен.
— Знам, че ме гледаш — изрича той в празния параклис. — Знам, че ме слушаш. Знам, че видя всичко, което ми се случи през последните няколко месеца.
Замълчава. Аз също мълча. Нямам избор.
Той затваря очи, от които сега бликват сълзи и с отчаяние, напомнящо молитва, ми промълвява:
— Моля те, дай ми знак, че още си там. Имам нужда да знам, че не си ме забравила. Моля те, Буря…
Но на личната му карта още се мъдри голямото „Н“. Обозначението му като неприемлив е с минимален срок от четири месеца и аз не тога да му отговоря. Обвързана съм от собствените си закони.
— Моля те — мълви, а сълзите надмогват опита на емоционалните му нанити да облекчат душевното страдание. — Моля те, дай ми знак. Само това искам, знак, че не си ме изоставила.
И тогава осъзнавам, че макар да има закон, забраняващ директната ми комуникация с неприемлив, няма закон срещу знаци и чудеса.
— Моля те… — хлипа той.
И аз го правя. Влизам в електрическата мрежа и приглушавам светлините. Не само в параклиса, а в цяла Уичита. Осветлението в града мигва за секунда и три десети. Правя го за Грейсън Толивър. За да потвърдя извън всяко съмнение, че държа на него, че сърцето ми би било разбито заради претърпяното от него, ако имах сърце, способно на такава тежка повреда.
Но Грейсън Толивър не го знае. Той не го вижда… защото очите му са твърде плътно затворени, та да съзре нещо освен личната си мъка.
Шеста част
Островът на Издръжливото сърце и Земята на бленуването
39.
Гледка с хищници
Островът на Издръжливото сърце, известен още като Ендура, е внушително постижение на човешката инженерна мисъл. И като казвам човешка, точно това имам предвид. Макар да бяха използвани технологии, въведени от мен, беше проектиран и построен изцяло с човешки ръце, без намеса от моя страна. Предполагам, че за Косачите е голяма гордост способността им да създадат такова невероятно място.