И Годар си тръгна с енергична походка. Без съмнение, се дължеше на мускулната памет в тялото на младежа, което сега притежаваше.
Ксенократ си даде сметка, че Годар не лъже. Щеше да удържи на думата си. Нямаше да хвърли подозрения върху Ксенократ, като уведоми съвета как Роуан Дамиш го е посетил. Годар не бе дошъл да шантажира Ксенократ, а просто да му покаже, че би могъл.
А това означаваше, че и тук, на върха на Косачите и на света, Ксенократ все така не бе нищо повече от буболечка, внимателно стисната между крадените пръсти на Годар.
Екскурзоводката, която развеждаше Косачи Кюри и Анастасия в частната им обиколка на забележителностите, живееше на острова вече повече от осемдесет години и не криеше гордостта си, че не го е напускала нито веднъж през този период.
— Когато веднъж си открил рая, защо ти е да ходиш другаде? — обясни.
Трудно бе човек да не бъде респектиран от нещата, които Анастасия видя. Приказни градини върху терасирани склонове, които приличаха на истински пейзаж, мостове, свързващи многото кули, както и остъклени топли връзки от сграда до сграда, всяка програмирана със свой океански живот около нея.
В Музея на Косачите се намираше Залата на Издръжливото сърце, за което Анастасия бе чувала слухове, но така и не бе вярвала в реалното му съществуване. Сърцето плаваше в стъклен цилиндър, прикрепен към биологично свързани електроди. Биеше в постоянен ритъм и звукът му бе усилен в помещението, та да бъде чувано от всички.
— Може да се каже, че островът е жив, защото има сърце — каза екскурзоводката. — Това сърце е най-старият жив човешки орган на Земята. Започнало е да бие през Епохата на смъртните — някъде в началото на двайсет и първи век — като част от най-ранните експерименти в областта на безсмъртието. И оттогава не е спирало.
— Чие е сърцето? — поинтересува се Анастасия.
Екскурзоводката изглеждаше озадачена, сякаш никога преди не ѝ бяха задавали този въпрос.
— Не знам — отвърна. — Вероятно на случаен участник в опити. Епохата на смъртните е била варварско време. През двайсет и първи век човек почти не е можел да пресече улицата, без да бъде отвлечен за експерименти.
Но за Анастасия най-интересният момент от обиколката беше Хранилището на реликвите и бъдещето. Не беше място, отворено за широката общественост. Дори и Косачите се нуждаеха от специално разрешение, дадено от Върховно острие или Върховен Косач, за да го видят, и те имаха такова.
Беше кубична камера от масивна стомана, окачена с магнити в по-голям куб също като кутийка пъзел. Достъпът до нея се осъществяваше по тесен, прибиращ се мост.
— Централната камера е проектирана по подобие на банков сейф от Епохата на смъртните — осведоми ги екскурзоводката. — Стените са от трийсетсантиметрова плътна стомана. Само вратата тежи към два тона.
Докато прекосяваха моста към вътрешното хранилище, екскурзоводката им напомни, че не е разрешено да се правят снимки.
— Форумът на Косачите категорично го забранява. Извън тези стени мястото трябва да съществува само в паметта.
Вътрешната камера беше шест метра и половина широка във всяка посока и от едната ѝ страна бяха монтирани редица от златни манекени, всички облечени в извехтели роби. Една от бродирана пъстра коприна, друга от кобалтовосин сатен, трета от сребриста дантела — общо тринайсет на брой. Анастасия ахна. Не можа да се сдържи, защото ги разпозна от уроците по история.
— Това робите на Косачите основатели ли са?
Екскурзоводката се усмихна, мина пред тях и започна да посочва последователно всяка от робите на минаване.
— Да Винчи, Ганди, Сафо, Кинг, Лаодзъ, Ленън, Клеопатра, Поухатан, Джеферсън, Гершуин, Елизабет, Конфуций и, разбира се, Върховното острие Прометей. Робите на всички основатели са запазени тук.
Анастасия с известно задоволство установи, че жените Косачи бяха с по едно име като нея.
Дори Косач Кюри беше впечатлена от изложените роби на Косачите основатели.
— Да бъдеш в присъствието на такова величие, наистина кара дъха ти да секне!
Анастасия бе дотолкова възхитена от робите на основателите, че не забеляза веднага какво бе подредено край останалите три стени на хранилището.
Диаманти! Безкрайни редици от диаманти. Помещението искреше с всички цветове на спектъра, отразявани от скъпоценностите. Това бяха камъните за пръстените на всички Косачи. Бяха с еднакви размери и форма и всичките с тъмен център.
— Скъпоценностите са изработени от Косачите основатели и се съхраняват тук — каза ѝ екскурзоводката. — Никой не знае как са направени, методът на технологията е изгубен. Но няма основание за тревога. Тук има достатъчно диаманти за пръстените на близо 400 000 Косачи.