Но той щеше да я види. Тя щеше да присъства на дознанието. Щеше да я види и тя по принуда щеше да наблюдава Прибирането му, защото очевидно това бе част от плана на Годар. Да стане свидетел и това да я осакати, да я съсипе. Само че тя нямаше да бъде съсипана. Почитаемата Косач Анастасия бе много по-силна, отколкото Годар я мислеше. Това само щеше да укрепи нейната решимост.
Роуан щеше да се усмихне и да ѝ смигне, докато биваше подлаган на Прибиране — сякаш за да ѝ каже: Годар може да ме ликвидира, но не може да ме нарани. И това щеше да е прощалният образ, който да завещае в паметта ѝ. На спокойна непримиримост.
Лишаването на Годар от задоволството да види Роуан ужасѐн, щеше да го зарадва почти колкото възможността да оцелее.
40.
Знанието е си
Когато поех ръководството над Земята и установих мирно управление на света, трябваше да бъдат взети някои мъчни решения. Заради колективното душевно здраве на човечеството предпочетох да премахна традиционните седалища на власт от списъка на възможните дестинации.
Места като мериканския окръг Колумбия.
Не унищожих видния някога град, защото това би било грозно и безсърдечно. Вместо това го оставих да се обезличи от само себе си чрез политика на кротко пренебрегване.
В исторически план падналите цивилизации са оставили зад себе си руини, изчезнали сред пейзажа само за да бъдат преоткрити хиляди години по-късно и да придобият мистичен характер. Но какво се случва с институции и сгради на цивилизация, която не е паднала, а е еволюирала извън собствените си представи? Тези сгради и остарелите идеи, които са символизирали, трябва да изгубят въздействието си, за да бъде еволюцията успешна.
Ето защо Вашингтон, Москва, Пекин и всички други места, които са били могъщи символи на власт в Епохата на смъртните, бяха третирани от мен с безразличие — сякаш вече са без значение за света. Да, аз още ги наблюдавам, насреща съм за всички индивиди от тези райони, които може да имат нужда от мен, но не правя повече от необходимото за поддържане на живота.
Спокойно, няма завинаги да е така. Имам подробни планове и изображения какво са представлявали тези места преди упадъка си. Графикът ми за пълно възстановяване започва след седемдесет и три години, защото определих, че тогава историческата им важност ще има превес над символичното им значение в очите на човечеството.
Ала дотогава музеите са преместени, пътищата и инфраструктурата не се ремонтират, парковете и зелените пояси са се превърнали в пустош.
И всичко това само за да се внуши простият факт, че човешкото управление — било то диктатура, монархия или власт на народа, от народа и за народа — трябваше да изчезне от Земята.
Докато косачи Анастасия и Кюри прекарваха деня си в обиколка на Ендура, на три хиляди километра северозападно Мюнира и Косач Фарадей прекосиха улица, осеяна с дупки и завзета от бурени. Насочиха се към сграда, някога била най-голямата и с най-много заглавия библиотека в света. Тя бе в процес на бавно рушене и доброволците, които я поддържаха, не можеха да наваксват с ремонтите. Всичките ѝ трийсет и осем милиона книги бяха сканирани в Бурята още преди двеста години, когато „облакът“ още растеше и бе с минимална осъзнатост. Щом се превърна в Бурята, всичко, съдържащо се в Библиотеката на Конгреса, вече беше част от паметта ѝ. Но тъй като тези сканирания бяха извършени от хора, те подлежаха на човешка грешка… и на човешка намеса. Именно на това разчитаха Мюнира и Косач Фарадей.
Също както в Александрийската библиотека и тук имаше внушително с размерите си входно фоайе, където бяха посрещнати от Парвен Маршеноар, настоящия и вероятно последен уредник на Библиотеката на Конгреса.
Фарадей остави Мюнира да говори и стоеше отзад заради минималния шанс, че можеше да бъде разпознат. Не беше много известен по тези места, но Маршеноар като нищо можеше да е по-осведомен от типичния истмериканец.
— Здравейте — каза Мюнира. — Благодарим ви, че отделихте време да се видите с нас, господин Маршеноар. Аз съм Мюнира Атруши, а това е професор Херинг от Израбийския университет.
— Добре дошли — отвърна Маршеноар и заключи два пъти големите входни врати зад тях. — Извинете за състоянието на сградата. Поради комбинацията от течащ покрив и набези на улични банди от неприемливи библиотеката не е каквото някога е била. Притесни ли ви някой от тях на влизане? За неприемливите питам.
— Стояха на разстояние — отговори Мюнира.