— Е, това е добре — отбеляза Маршеноар. — Градът привлича неприемливи. Идват, защото смятат, че тук цари беззаконие. Е, грешат. Имаме закони като навсякъде другаде, просто Бурята не си дава много труд да ги прилага. Тук нямаме дори служба на Интерфейса на властта, можете ли да повярвате? Но пък имаме много съживителни центрове, защото хора непрекъснато изпадат във временна смърт.
Мюнира се опита да вметне нещо, но той беше като същински валяк и я прегази с нов залп от думи.
— Миналия месец например по главата ме удари камък, паднал от стария замък Смитсониън, изпаднах във временна смърт и изгубих близо двайсет часа памет, защото Бурята не ме беше репликирала от предишния ден — дори това си спестява тук! Все ѝ се оплаквам и тя твърди, че ме чувала и ми съчувствала, но нима нещо се променя? Не!
Мюнира би попитала човека защо стои тук, след като толкова не му харесва, но знаеше отговора. Стоеше, защото най-голямата радост в живота му беше да се оплаква. В това отношение не бе много по-различен от неприемливите отвън. Това едва не я накара да се разсмее, защото си даде сметка, че дори като оставяше града на ръба на разруха, Бурята осигуряваше среда, нужна на някои хора.
— А да не започвам да ви разправям за качеството на храната — продължи Маршеноар.
— Търсим карти — прекъсна го Мюнира и тази фраза успя да го откъсне от мрънкането му.
— Карти? Че Бурята е пълна с карти. За какво ви е било да идвате чак тук за карти?
Накрая Фарадей заговори, след като осъзна, че Маршеноар бе дотолкова погълнат от собствените си тегоби, та не би разпознал мъртъв Косач, дори да го подложеше на Прибиране.
— Според нас съществуват известни… технически несъвпадения. Възнамеряваме да прегледаме оригиналните екземпляри, тъй като работим над академична дисертация.
— Ако има несъвпадения, те не са по наша вина — побърза да мине в отбрана Маршеноар. — Каквато и грешка да е имало при качването, извършена е преди двеста години и се боя, че вече не поддържаме оригиналните екземпляри.
— Я чакайте — обади се Мюнира, — това е единственото останало място в света за съхраняване на оригинални копия от Епохата на смъртните и вие не ги поддържате?
Маршеноар направи жест към стените.
— Огледайте се. Да виждате реални книги? Всички с историческа стойност бяха разпръснати по по-надеждни места. А останалите бяха класифицирани като потенциална заплаха за пожар.
Мюнира хвърли поглед на съседните свързани зали и видя, че действително рафтовете са съвършено празни.
— След като нямате материални книги за какво изобщо служи това място? — попита тя.
Той изпухтя и възприе поза на негодувание.
— Ние сме пазители на идеята.
Мюнира се канеше да го осведоми какво мисли по въпроса, но Фарадей я спря.
— Търсим книги, които може да са били… укрити — каза той.
Това свари библиотекаря неподготвен.
— Не знам за какво говорите.
— Струва ми се, че знаете.
Тогава мъжът погледна по-внимателно Фарадей.
— Кой казахте, че сте?
— Редмънд Херинг, професор по археологическа картография в Израбийския университет.
— Изглеждате ми познат…
— Може би сте ме гледали в диспутите в региона на Средния Изток, посветени на Епохата на смъртните.
— Да, да, сигурно там. — Маршеноар се огледа наоколо със смътно зараждаща се параноя, преди да заговори отново. — Ако съществуват укрити книги, а не казвам, че това е така, не бива да се разчува за това извън тази сграда.
— Напълно разбираме нуждата от пълна дискретност — увери го Фарадей толкова убедително, че Маршеноар бе удовлетворен.
— Добре тогава. Последвайте ме.
Той ги поведе под арка с надпис в гранита „Знанието е си“. Последните две букви „ла“ отдавна се бяха изронили.
В дъното на залата до едно още по-овехтяло стълбище имаше ръждясала врата. Маршеноар взе един от двата фенера, поставени върху издаден ръб в стената, и блъсна вратата, която му се съпротивляваше упорито. Накрая тя се открехна със скърцане към нещо, което приличаше на катакомби, само дето по стените не висяха трупове. Беше просто тъмен тунел, който се губеше в още по-плътен мрак.
— Това е тунелът Канън. Тази част на града е пълна с тунели, водещи накъде ли не — обясни Маршеноар. — Използвани са били от хората на закона, за да се придвижват незабелязани от бандите убийци през Епохата на смъртните.
Мюнира взе втория фенер и освети наоколо с него. И по двете стени на тунела бяха наредени книги.
— Това е само малка част от оригиналната сбирка, разбира се — каза Маршеноар. — Вече нямат практическа цел, тъй като са достъпни за обществеността в дигитален вид. Но усещането е някак по-специално, когато държиш в ръце книга, както са го правели едно време смъртните. Предполагам, че по тази причина ги задържахме. — Той подаде фенера на Фарадей. — Дано намерите каквото търсите. И се пазете от плъховете — поръча.