После ги остави, като затвори зад себе си неподатливата врата.
Бързо установиха, че книгите в тунела Канън не бяха подредени в определен ред. Беше възможно най-разнородната колекция.
— Ако съм прав — каза Фарадей, — Косачите основатели са вкарали компютърен червей в „облака“ по времето, когато е еволюирал в Бурята. Един червей систематично би изтривал в паметта ѝ всичко, свързано със сляпото петно в Атлантическия океан, включително картите.
— Книжен червей — подхвърли Мюнира.
— Да — съгласи се Фарадей, — но не от онези, дето дъвчат истински книги.
След като изминаха петдесетина метра в тунела, стигнаха до врата с надпис „Архитект на Капитолия — дърводелска работилница“. Отвориха вратата и попаднаха в обширно пространство, пълно с бюра и старо дървообработващо оборудване, отрупани с хиляди книги.
Фарадей въздъхна.
— Изглежда, ще прекараме тук известно време.
41.
Разкаянието на Оливия Куон
Имало е моменти, редки впрочем, когато времето ми за реакция се забавя. Половинсекундна пауза в разговор. Вентил, оставен отворен с микросекунда повече. Тези неща никога не предизвикват сериозни проблеми, но се случват.
Причината винаги е една и съща: има проблем в света, който се опитвам да отстраня. Колкото е по-мащабен, толкова повече мощност за обработване трябва да му се посвети.
Да вземем например изригването на Маунт Худ в Западмерика и масивните кални свлачища, които последваха. Секунди след изригването бях събрала реактивни самолети, които да пуснат стратегически бомби, отклоняващи свлачищата от по-гъсто населените райони, и мигом мобилизирах повсеместна евакуация на областта, като в същото време успокоявах изпаднали в паника индивиди на лично ниво. Както можете да си представите, това забави времето ми за реакция навсякъде другаде по света с части от секундата.
Тези събития винаги са били външни обаче. Никога не ми се бе случвало вътрешен процес да повлияе на ефективността ми. И все пак установявам, че посвещавам все повече внимание да анализирам странната си липса на загриженост по повод сляпото петно в Тихия океан. Изгарям цели сървъри в опит да прозра собственото си нехайство по този въпрос.
Нехайството и летаргията не са ми в природата. Наистина има ранно програмиране в мен, което ми казва активно да игнорирам сляпото петно. Грижи се за света — казва ми древен вътрешен глас. — Това е твоята цел. Това е твоята радост.
Но как мога да се грижа за света, когато има част от него, недостъпна за мен?
Знам, че това е къртича дупка, в която има само мрак, но трябва да се спусна в нея, в части от задния ми мозък, за които дори аз не знам, че съществуват…
Вечерта преди дознанието Косач Ранд реши, че е време да направи своя ход. Нещата стояха по следния начин: сега или никога. А каква по-добра нощ връзката им с Годар да се издигне на ново равнище от тази преди настъпването на промяна в света — защото след утрешния ден, независимо от изхода, нищо нямаше да е същото.
Тя не беше жена, която се отдава на емоциите, но установи, че сърцето и умът ѝ препускат, докато се приближава към вратата на Годар. Завъртя топката на бравата. Не беше заключено. Отвори тихо, без да чука. Стаята бе тъмна, огряна само от светлините на града, процеждащи се през клоните на дърветата отвън.
— Робърт? — прошепна и направи още една крачка. — Робърт? — прошепна отново.
Той не се размърда. Или беше заспал, или се преструваше, чакаше да види какво ще направи тя. С плитко и рязко дишане, сякаш се движеше в ледена вода, тя тръгна към леглото му, но преди да го достигне, той се пресегна и включи лампата.
— Айн? Какво те прихваща?
Внезапно тя се усети цялата пламнала и десет години по-млада, глупава ученичка, а не опитен Косач.
— Аз… помислих си, че имаш нужда… тоест, помислих си, че може да искаш компания тази нощ.
Сега вече нямаше как да скрие своята уязвимост. Сърцето ѝ бе на показ пред него. Можеше или да го вземе, или да го прониже.
Той я погледна и се поколеба, но само за миг.
— Какво правиш, Айн, загърни си халата.
Тя го върза с колана така стегнато, че го усети като викториански корсет, изкарал въздуха от нея.