— Прощавай… помислих…
— Знам какво си помислила. Наясно съм какво ти се върти в главата още от мига, когато бях съживен.
— Но ти каза, че изпитваш привличане…
— Не — поправи я Годар. — Казах, че тялото ми изпитва привличане. Но аз не съм управляван от биологията.
Айн се пребори с всяко чувство, което заплашваше да я завладее. Заключи емоциите си, за да остане леденостудена. Иначе буквално щеше да се разпадне пред него. А по-скоро би се подложила на Самоприбиране, отколкото да понесе това.
— Явно съм те разбрала погрешно. Невинаги си лесен за разчитане, Робърт.
— Дори да желаех някакъв вид връзка с теб, никога не бихме могли да имаме такава. Категорично е забранено Косачи да поддържат интимни отношения. Задоволяваме страстите си в света навън без емоционална обвързаност. Има си причина за това!
— Сега звучиш като някой от старата гвардия — посочи тя.
Той го прие като шамар, но после я погледна — истински я погледна — и стигна до прозрение за нещо, което тя самата никога не бе обмисляла.
— Би могла да дадеш израз на това свое желание през деня, но не го направи. Дойде при мен през нощта. По тъмно. Защо така, Айн? — попита.
Тя нямаше отговор на това.
— Ако бях приел авансите ти, щеше ли да си представяш, че си с него? — попита я. — С твоя слабоумен парти веселяк?
— Не, разбира се! — Тя беше ужасена. Не просто от намека, а от това колко истина имаше в него. — Как изобщо можа да си го помислиш?
И сякаш унижението ѝ не бе достатъчно, на вратата взе, че цъфна не друг, а Косач Брамс.
— Какво става? — попита той. — Всичко наред ли е?
Годар въздъхна.
— Да, всичко е наред. — Можеше да спре дотук. Но не го направи. — Просто Айн избра този момент за голям романтичен жест.
— О, нима? — подсмихна се развеселен Брамс. — Да беше изчакала, докато станеш Свещено острие. Властта е мощен афродизиак.
Сега към унижението се добави и отвращение.
Годар ѝ хвърли един последен поглед, наситен с упрек и може би дори жалост.
— Ако си искала да се насладиш на тялото му, трябваше да го направиш, докато си имала тази възможност.
Косач Ранд не беше плакала от дните, когато беше Оливия Куон, агресивно момиче с малко приятели и сериозен уклон към неприемливост. Годар я бе спасил от живот, който би посветила да се опълчва на властта, да се поставя изцяло над властта. Той беше очарователен, директен, с остра интелигентност. Отначало тя се боеше от него. После започна да го уважава. Накрая го обикна. То се знае, отричаше и пред себе си чувствата си към него до момента, когато го видя обезглавен. Едва когато той вече бе мъртъв, а тя самата на прага на смъртта, можа да си признае какво изпитва всъщност. Но тя се бе възстановила. Откри начин да го върне. Само че през годината на подготовка нещата се промениха. Отдели много време да открие най-добрите биотехнолози, които биха могли да извършат процедурата извън контрол и под секрет. После издири идеалния субект — силен, здрав, такъв, чиято употреба би донесла възможно най-голямо страдание на Роуан Дамиш. Айн не беше жена, податлива на привързване — какво тогава се бе случило?
Нима бе обичала Тайгър, както ѝ бе казал Роуан? Несъмнено бе харесвала ентусиазма на Тайгър, непоправимата му невинност — учудваше се как един професионален парти гост бе могъл да остане тъй непокварен от живота. Той беше всичко, което тя никога не бе била. И тя го беше убила.
Но как можеше да се разкайва за стореното? По този начин бе спасила Годар, еднолично бе подготвила нещата, така че той да се озове на косъм от поста Свещено острие на Средмерика, което пък щеше да превърне нея в пръв помощник. Представляваше печеливша стратегия на всички нива.
И все пак тя изпитваше разкаяние, а тази смайваща пропаст между онова, което чувстваше, и онова, което трябваше да чувства, буквално я разкъсваше.
Мислите ѝ постоянно бягаха към щуротии — невъзможни щуротии при това. Тя и Тайгър заедно? Абсурд! Що за странна двойка щяха да бъдат — Косач и нейното паленце. Не обещаваше добър край за никого. И все пак мислите упорито обсебваха ума ѝ и отказваха да бъдат прогонени.
Пантите на вратата изскърцаха жално зад гърба ѝ и тя се извърна рязко. На прага стоеше Косач Брамс.
— Махай се оттук! — изръмжа му. Той вече бе видял влажните ѝ от сълзи очи, което само добави към унижението ѝ.
Брамс не си тръгна, но и не прекоси прага. Може би заради собствената си безопасност.
— Айн — заговори меко. — Знам, че всички сме подложени на голям стрес в момента. Недискретността ти е напълно обяснима. Само исках да ти кажа, че те разбирам.