— Ако загуби, ще е още по-лошо — отговори. — Повярвай ми, никак не ти трябва да си тук.
И макар Роуан да имаше поне сто въпроса, тя нямаше да му каже нищо повече. Все пак шанс за бягство — шанс за оцеляване — беше повече от достатъчно. Останалото зависеше от него.
Тя се обърна към стълбите, но Роуан я спря.
— Защо, Айн? — попита я. — Защо след всичко ме пускаш да избягам?
Тя стисна устни, сякаш за да задържи думите да не излязат. После процеди:
— Защото след като не мога да имам каквото искам, и той не бива да го има.
42.
Земята на бленуването
Знам всичко, което е възможно да се знае. И все пак повечето от непосветеното ми на служба време е отделено на размишления над нещата, които не знам.
Не знам естеството на съвестта — само че тя съществува, субективна и неподлежаща на количествена оценка.
Не знам дали съществува живот отвъд скъпоценната ни спасителна лодка — нашата планета — само че според логиката на вероятностите трябва да съществува.
Не знам истинската мотивация на човешките същества — само онова, което ми казват и което наблюдавам.
Не знам защо копнея да съм повече от онова, което съм. Но пък знам защо бях създадена. Това не би ли трябвало да е достатъчно?
Аз съм закрилник и умиротворител, властник и оказващ помощ другар. Аз съм сборът от човешкото познание, мъдрост, експерименти, триумфи, поражения, надежда и история.
Знам всичко, което е възможно да се знае, и това става все по-непоносимо.
Защото всъщност почти нищо не знам.
Мюнира и Фарадей работиха през цялата нощ, като се редуваха да подремнат. Томовете от сбирката на Библиотеката на Конгреса, скатани тук, бяха в обхвата от смехотворното до възвишеното. Детски книжки с илюстрации и политически трактати. Романтични сказания и биографии на хора, вероятно значими за времето си, но отдавна забравени от историята. И накрая, в малките часове на нощта, тя откри атлас на света, издаден в края на двайсети век. Онова, което видя в него, дотолкова я стъписа, че ѝ се наложи да седне.
Минути по-късно разтърси Фарадей, за да го събуди от сън, който бездруго не беше чак толкова дълбок.
— Какво има? Намери ли нещо?
Усмивката на Мюнира бе толкова широка, че стигаше и за двама им.
— О, намерих, и още как!
Тя го заведе до атласа, оставен отворен на една от масите. Страниците му бяха оръфани и пожълтели от времето. Онази, на която бе разгърнат, показваше Тихия океан. Тя прокара пръст по изображението.
— Деветдесет градуса, една минута и петдесет секунди северна ширина, сто шейсет и седем градуса, петдесет и девет минути, петдесет и осем секунди източна дължина — това е самият център на сляпото петно.
Мъдрите очи на Фарадей се разшириха.
— Острови!
— Според картата са били наричани Маршалови острови — каза му тя. — Но са нещо повече от обикновени острови…
— Да — прекъсна я Фарадей и посочи. — Виж как всяка група острови оформя ръба на масивен праисторически вулкан…
— В статията на следващата страница се казва, че има 1225 малки острова около двайсет и девет вулканични ръба. — Тя му показа надписите на картата. — Атолът Ронгелап, атолът Бикини, атолът Маджуро.
Фарадей ахна и разпери ръце.
— Атоли! — възкликна. — Точно това се пее в песничката, но аз го изтълкувах като детинско възклицание!
Мюнира се усмихна.
— „Атол за живите, атол за онези, които изгубени бродят, атол за мъдреците, дето сметката водят.“ — После придвижи пръста си към горния край на страницата. — А още и това!
Северно от атолите, които бяха заличени от света, имаше остров, все още съществуващ на съвременните карти.
Фарадей поклати глава изумен.
— Остров Уейк! С други думи, Страната на будуването.
— И на юг от Уейк или Страната на будуването, както се пее в песничката, в самия център на Маршаловите атоли… — подсказа тя.
Фарадей се втренчи в най-големия от атолите в самия център.
— Куаджалейн… — промълви. Мюнира почти го усети как потрепери. — Куаджалейн е Земята на бленуването.
Бяха намерили потвърждение на всичко, издирвано от тях.
И тогава в тишината, последвала откритието им, на Мюнира ѝ се стори, че чува нещо. Механично жужене. Обърна се към Фарадей, който смръщи вежди.
— Чухте ли това? — попита го.
Насочиха фенерите си през обширното пространство, затрупано с останки от Епохата на смъртните. Дърводелската работилница бе покрита с вековен прах. Нямаше отпечатъци от обувки освен от техните. Никой не бе влизал тук от един век насам.