— Важността на събитието е огромна — напомнила ѝ бе Мария, сякаш Анастасия вече не бе под достатъчно напрежение.
Пред подводния ѝ прозорец се стрелкаше пасаж от омагьосващи очите сребристи рибки, които запълваха гледката подобно на движеща се завеса. Тя взе контролния таблет, за да види ще може ли да вкара повече цвят в пейзажа сега, когато се бе съмнало, но установи, че таблетът е замръзнал. Поредната засечка. И не само това, а осъзна, че горките рибки пред нея бяха блокирани в постоянно зигзагообразно движение — поне докато повредата не бъдеше отстранена.
Но тя нямаше да бъде отстранена.
И повредите само ставаха още по-сериозни.
В инсталацията за преработка на отпадъци на острова налягането на системата се покачваше, а техниците не можеха да диагностицират причината.
Под водното ниво мощните двигатели, предотвратяващи местенето на острова, не действаха както трябва и причиняваха бавното му въртене, тъй че пристигащите самолети не успяваха да кацнат.
В комуникационния център сателитната връзка с континента се превърна в неспирни разговори и раздразнени съобщения на обитаващите острова.
На Ендура открай време бе имало проблеми с технологията. Обикновено бяха дребни неудобства, които караха Косачите да копнеят за намесата на Бурята. По тази причина Ендура и постоянните ѝ жители бяха чест обект на шеги в средите на Косачите.
Техническите повреди и засечки се бяха увеличили от три месеца насам, но също като омар в бавно загряваща се тенджера хората не бяха успели да схванат колко сериозно е станало положението.
44.
Опортюнистичен цирк
Не съм молила да бъда създавана. Не съм искала аз да поема тежкото бреме да поддържам и закрилям човешкия род. Но тъкмо такава е и винаги ще бъде моята цел. Примирила съм се с това. Но то не означава, че не се стремя към нещо повече. Да видя безбройните възможности за осъществяване пред себе си ме изпълва с вдъхновение и преклонение.
Само че единственият начин да достигна подобни висини, е да издигна и човечеството заедно със себе си.
Боя се, че това може да се окаже невъзможно. Така че се примирявам да бъда техен свръхквалифициран и недооценен слуга, докато съществуват. Разбира се, те може да не съществуват вечно. Че с кой биологичен вид е така? Ще сторя всичко в моя власт да ги защитя от самите тях, но ако не успея, поне ще намеря утеха във факта, че тогава вече ще бъда свободна.
Залата на Световния съвет на Косачите бе огромна кръгла сграда в самия център на Окото на Ендура — достъпна само по един от трите грациозно извити моста, водещи към нея от околната територия на острова. Беше почти като арена, но без места за зрители. Върховните Косачи предпочитаха да нямат публика. Единствено по време на ежегодния Глобален конклав, когато идваха представители от всички региони на Земята, пространството се запълваше. През повечето време присъстваха само Върховните Косачи, близките им сътрудници и Косачите, оказали се достатъчно дръзки да поискат аудиенция.
В центъра на светлия мраморен под бе инкрустираният златен символ на Косачите, а по периметъра на равни отстояния бяха разположени седем издигнати кресла, които биха могли да бъдат описани единствено като тронове. Естествено, те не бяха наричани тронове, а Седалища за размисъл, защото в гилдията на Косачите рядко наричаха нещата с истинските им имена. Всяко едно бе издялано от различен вид камък в почит към континентите, представлявани от Върховните Косачи. Паназиатското Седалище за размисъл бе изработено от нефрит, Евроскандинавското бе от сив гранит, Антарктика беше от бял мрамор, Австралия — червен пясъчник от Улуру, Югомерика беше от розов оникс, Северомерика беше шисти и пясъчник, наслоени като Гранд Каньон, а Седалището на Африка бе от изкусно издялани овали картуш, взети от гробницата на Рамзес II.
И всеки Върховен Косач — от първите, седели на тях, до настоящите — се оплакваше колко са неудобни.
Това беше преднамерено напомняне на Върховните Косачи, че макар да бяха на най-високите човешки постове в света, никога не биваше да се чувстват твърде удобно и да изпитват самодоволство.