Питсбърг бе идеалното място за тайна среща. Беше град, слабо обслужван от Косачи, защото те не обичаха да работят там. Атмосферата им идваше твърде страховита с тези хора, търчащи в разпокъсани и окървавени костюми, с пластмасови ножове, прославящи всякакви извращения. За Косачите, приемащи смъртта извънредно сериозно, всичко това бе проява на твърде лош вкус.
Макар да беше най-близкият голям град до Къщата с водопада, Косач Кюри никога не работеше там.
— В Питсбърг ще е все едно да прибираш вече прибрани — каза тя на Цитра.
Предвид това шансовете да се натъкне на Косач бяха минимални. Единствените Косачи, удостоили с присъствието си Мемориалния парк, бяха онези от бял мрамор, надзираващи раздробения обелиск.
Точно в полунощ една фигура се появи зад масивна мемориална отломка. Отначало тя го взе за някого от веселящите се, но също като нея той не беше с костюм. Силуетът му бе очертан от прожектор, осветяващ мемориала, но така или иначе тя мигом го разпозна по походката.
— Очаквах да си с робата си — каза Роуан.
— Радвам се, че ти не си с твоята — отвърна тя.
Когато той приближи, светлината падна върху лицето му. Изглеждаше призрачно блед, като че не го бе зървало слънце от месеци.
— Добре изглеждаш — коментира той.
Тя кимна, без да му върне комплимента, защото за него не важеше същото.
Очите му бяха хладни и дълбоки като пещери, сякаш бе видял повече, отколкото се полагаше някому, и се стараеше да не го е грижа, за да спаси останалото от душата си. Ала после се усмихна и усмивката му бе топла, искрена. „Ето те, Роуан — каза си тя. — Криеше се, но аз те намерих.“
Тя го поведе извън осветеното пространство и спряха в тъмен ъгъл на парка, където никой не можеше да ги види освен инфрачервените камери на Бурята. Но в момента такива не се виждаха. Може би бяха успели да попаднат в сляпо за тях петно.
— Радвам се да те видя, Почитаема Косач Анастасия — промълви той.
— Моля те, не ме наричай така — възрази тя. — Казвай ми Цитра.
— Това няма ли да е нарушение? — подсмихна се Роуан.
— Както чувам, каквото и да сториш днес, все е нарушение.
— Не вярвай на всичко, което чуваш — леко се умърлуши Роуан.
Но Цитра трябваше да знае. Трябваше да го чуе от него.
— Вярно ли е, че колиш и гориш Косачи?
Той очевидно се засегна от обвинението.
— Приключвам живота на Косачи, които очевидно не заслужават да са такива — отвърна ѝ той. — И не ги коля. Умъртвявам ги бързо и милостиво, също както го правиш ти. Единствено изгарям телата им, когато вече са мъртви, за да не бъдат съживени.
— И Косач Фарадей ти позволява това?
Роуан отклони поглед.
— Не съм виждал Фарадей от месеци.
Той обясни как, след като избягал от Зимния конклав през февруари, Фарадей — когото почти всички бяха смятали за мъртъв — го отвел в крайморска къща на северния бряг на Амазония. Но Роуан останал там само няколко седмици.
— Трябваше да си тръгна — каза той на Цитра. — Почувствах… някакъв зов. Не мога да го обясня.
Ала Цитра можеше. И тя бе чувала този зов. Умовете и телата им бяха тренирани в продължение на цяла година, за да се превърнат в съвършените убийци в полза на обществото. Отнемането на живот бе станало част от собствената им природа. И тя не можеше да го вини, задето бе пожелал да насочи острието си срещу корупцията, пускаща корени сред общността на Косачите — само че да желаеш нещо и действително да го извършиш, не е едно и също. Имаше си норми на поведение. Неслучайно съществуваше Правилник на Косачите. Без него щеше да настъпи хаос в общностите им във всеки регион, на всеки континент.
Вместо да въвлича двама им във философски спор, който не би довел доникъде, Цитра реши да смени темата и я прехвърли от постъпките му към него самия, защото проявяваше интерес не само към тъмните му дела.
— Отслабнал си — каза му. — Храниш ли се?
— Майка ли ще ми ставаш сега?
— Не — отвърна му кротко. — Аз съм твоя приятелка.
— Аха — с известна тъга промълви Роуан. — Моя приятелка.
Тя знаеше накъде бие той. Последния път, като се видяха, и двамата изрекоха думи, които се бяха заклели да не си позволяват. В апогея на този отчаян, но триумфален миг той ѝ бе казал, че я обича, и тя призна ответното си чувство.
Но каква полза имаше от това сега? Съществуваха все едно в различни вселени. Да умуват над споделената си любов не би ги довело до нищо добро. Да, тя още си мислеше за това. За миг дори понечи да изрече отново думите, но си сдържа езика.