— Какво ще правим? — попита дежурният техник началника си.
Началникът не отговори, вместо това отнесе въпроса към своя началник, който на свой ред почти нищо не разбираше от мигащите червени съобщения, пробягващи на контролния екран пред тях.
— Колко бързо се пълни резервоарът? — попита той.
— Достатъчно бързо, та сградата на съвета вече да е потънала с един метър — отговори първият техник.
Началникът на началника се намръщи. Върховните Косачи щяха да са бесни, ако бъдеха принудени да прекъснат заседание заради нещо толкова глупаво като заял вентил на баластен резервоар. От друга страна, ако залата плувнеше в морска вода и им се наложеше да джапат в нея, щяха да са още по-ядосани. Както и да го погледнеше човек, отделът по баласта го беше закъсал.
— Включи алармата в залата на съвета — нареди той. — Изкарай ги оттам.
В залата на съвета алармата би прозвучала ясно и отчетливо, стига да не бе изключена поради поредица фалшиви тревоги преди няколко седмици. Нареди го Върховното острие Кало. Пищеше по средата на заседание и Върховните Косачи се евакуираха, а после се разбираше, че не е имало спешен случай. Върховните Косачи бяха твърде заети, за да бъдат спъвани от технически повреди.
— Ако действително има спешен случай — заявила бе тя самонадеяно, — да пуснат сигнална ракета.
Обаче фактът, че централната аларма е била изключена, не бе съобщен в контролната зала за плаваемостта. На екраните им алармата си звучеше и те бяха убедени, че Върховните Косачи прекосяват някой от мостовете към острова. Едва когато получиха паническо обаждане от главния инженер на острова, за свой ужас научиха, че Върховните Косачи продължават заседанието си.
— Роуан?
Анастасия бе едновременно възхитена и ужасена от присъствието му. Не можеше да има по-опасно място в света за него.
— Какво правиш тук? Луд ли си?
— Дълга история и да — отвърна той. — Слушай ме добре и не привличай внимание.
Анастасия се огледа. Всеки си гледаше своите дела. Косач Кюри вече бе напред, още неосъзнала, че Анастасия е изостанала.
— Слушам те.
— Годар е замислил нещо — каза Роуан. — Нещо лошо. Нямам идея какво е, но трябва веднага да се махнеш от острова.
Анастасия пое дълбоко дъх. Знаела си беше! Нямаше начин Годар да се примири с решение на съвета, което не е в негова полза. Непременно имаше резервен план. Щеше да последва отмъщение. Трябваше да предупреди Мария, за да ускорят отпътуването си.
— Ами ти? — попита го.
— Надявах се да ме качите като стопаджия — ухили се той.
Анастасия знаеше, че такова нещо няма да е лесно.
— Върховното острие Кюри ще ти позволи превоз само ако се предадеш.
— Знаеш, че не мога да го направя.
Да, тя знаеше. Анастасия можеше да се опита да вмъкне Роуан незабелязано на борда като един от ескортиращите ги гвардейци, но в мига, щом Мария видеше лицето му, щеше да е свършено.
Тогава жена с гарвановочерна коса и лице, лъщящо от твърде многото връщания на възрастта, се завтече към тях.
— Марлон! Ехоо, Марлон! Навсякъде те търсих. — Тя улови Роуан за ръката и видя лицето му, преди той да е успял да се извърне. — Чакайте… вие не сте Косач Брандо… — рече объркана.
— Не, сбъркали сте — бързо съобрази какво да отговори Анастасия. — Робата на Косач Брандо е от малко по-тъмна кожа. Това е Косач Вюитон.
— О… — промълви колебливо жената. Определено се мъчеше да си спомни къде е виждала лицето на Роуан по-рано. — Съжалявам.
Анастасия се престори на негодуваща с надежда да я притесни достатъчно, че да не разсъждава ясно.
— И е редно да съжалявате! Другия път, като спирате Косач на улицата, гледайте да не го сбъркате.
После се обърна към Роуан и побърза да го повлече настрани.
— Косач Вюитон?
— Друго не ми хрумна. Трябва да те скрием, преди някой да те е разпознал.
Но преди да бяха направили и една стъпка, чуха зад себе си ужасяващ звук на трошащ се метал и писъци. Стана им ясно, че разпознаването на Роуан сега беше най-малкият им проблем.
Мигове преди това австралийският Косач се бе качил пред вратите на залата на съвета.