— Права сте — отвърна ѝ Роуан. — Тук съм, защото Годар искаше да ме хвърли в краката на Върховните Косачи, за да си купи подкрепата им. Но аз избягах.
Споменаването на Върховните Косачи върна Косач Кюри към непосредствената кризисна ситуация. Погледна към комплекса на Световния съвет в центъра на Окото на острова. Двата моста още си бяха на мястото, но комплексът бе много по-ниско във водата, отколкото би трябвало, при това килнат на една страна.
— Боже мой, намислил е да ги унищожи всичките!
— Може да ги убие — посочи Анастасия, — но не и да ги ликвидира.
Но Роуан поклати глава.
— Ти не познаваш Годар.
Междувременно на няколко километра разстояние крайбрежните градини във външните части на острова бавно започнаха да се наводняват от морето.
Комуникациите бяха изчезнали на целия остров и единственият начин на контролната зала по плаваемост да разузнае положението, бе поглед от прозореца. Бегачи идваха да ги осведомяват за онова, което не можеха да видят. Доколкото всички знаеха, Върховните Косачи все още бяха в комплекса на Световния съвет, който започваше да потъва, макар останалата част от острова да се смъкваше надолу, за да облекчи напрежението, което би скъсало двата моста. Ако това се случеше, целият комплекс щеше да бъде изгубен. Не беше невъзможно да се изпратят потопяеми лодки, които да приберат телата на Косачите за съживяване, но нямаше да е лесно. Никой в контролната зала за плаваемост нямаше имунитет и макар Ендура да бе свободна от Прибиране зона, подозираха, че буквално ще хвърчат глави, ако Върховните Косачи се удавеха и трябваше да бъдат съживявани.
Контролната конзола сега светеше като празнична елха със сърдити предупредителни светлинки, които опъваха до скъсване нервите на всички присъстващи.
Техникът неудържимо се потеше.
— Сега островът е на метър и трийсет сантиметра под нивото на прилива — съобщи той на останалите. — Сигурен съм, че по-ниските сгради са започнали да се наводняват.
— Ще има доста ядосани хора от по-ниските райони — каза началникът по плаваемостта.
— Да обмисляме нещата едно по едно — каза градският инженер и потърка очи толкова силно, сякаш искаше да ги натика в черепа си. После пое дълбоко дъх и каза: — Добре, затворете вентилите. Ще дадем на Върховните Косачи още минута да се измъкнат, преди да издигнем острова до стандартната му позиция.
Техникът понечи да изпълни нареждането, но спря.
— Ъъ… има проблем.
Градският инженер затвори очи и се опита да си се представи на място, носещо щастие — където и да било всъщност, само не тук.
— Сега пък какво?
— Вентилите на баластните резервоари не реагират. Продължаваме да поемаме вода.
Той почукваше екран след екран, но сега всички показваха съобщение за грешка, която не може да бъде изчистена.
— Цялата система за плаваемост се е сринала. Трябва да я рестартираме.
— Чудесно — изпъшка инженерът. — Просто чудесно. Колко ще отнеме това?
— Около двайсет минути.
Инженерът видя как изражението на началника по плаваемостта се променя от раздразнено в ужасено. И макар да не искаше да задава въпроса, знаеше, че се налага.
— Ако продължаваме да поемаме вода, колко време имаме до фатална плаваемост?
Техникът се взираше в екрана и поклащаше глава.
— Колко време? — настоя инженерът.
— Дванайсет минути — отвърна техникът. — Ако не възстановим работата на системата, Ендура ще потъне след дванайсет минути.
Общата аларма, която функционираше навсякъде освен в Световния комплекс на Косачите, започна да вие над целия остров. Отначало хората приеха, че е поредната повреда, и продължиха да си вършат работата. Само онези във високите кули с панорамен изглед виждаха потъването на ниските зони. Хукнаха на улицата, метнаха се на коли за обществен транспорт или просто затичаха.
Косач Кюри бе тази, която прецени общото ниво на паниката им и видя колко се бе повишило нивото на водата в Окото на острова — още около метър и нещо и щеше да прелее на улицата. Гневът ѝ към Роуан изведнъж изгуби всякакво значение.
— Трябва да се доберем до пристанището и да се махаме — каза на Анастасия и Роуан.
— Ами самолетът ни? — попита Анастасия. — Вече го подготвяха за нас.
Но Косач Кюри не си направи труда да ѝ отговори. Просто си пробиваше път през сгъстяващото се множество, отправило се към пристанището. На Анастасия ѝ отне миг да осъзнае защо…
Опашката на летището растеше по-бързо, отколкото самолетите успяваха да излитат. В терминала се водеха пазарлъци, разменяха се пари, възникваха юмручни боеве — изчезнал бе всякакъв помен от любезно общуване. Имаше Косачи, които отказваха на всички извън екипите им да се качват на борда, и други, приемащи толкова хора, колкото можеха да се поберат. Бе истински тест за човечността на Косачите.