— Не!
Двамата с Роуан се втурнаха към вратата, но когато я стигнаха, тя вече беше затворена. Чуха прещракването на заключващия механизъм, когато Косач Кюри ги затвори от външната страна.
Анастасия задумка по вратата и закрещя името на Косач Кюри. Проклинаше я. Удря, докато юмруците ѝ се разкървавиха. Сълзи напълниха очите ѝ и тя не направи опит да ги сдържи или скрие.
— Защо го направи? Защо ни остави тук?
А Роуан отвърна със спокоен глас:
— Мисля, че знам…
После нежно я отдръпна от плътно затворената врата на хранилището и я обърна към себе си.
Тя не искаше да е с лице към него. Не искаше да вижда очите му от страх да не зърне предателство и там. След като Мария можа да я предаде, всеки би могъл. Дори Роуан. Ала когато погледът ѝ най-сетне срещна неговия, там нямаше предателство. Само приемане. Приемане и разбиране.
— Цитра — изрече Роуан. Спокойно. Простичко. — Ние ще умрем.
И макар Цитра да искаше да го отрече, знаеше, че е истина.
— Ще умрем — каза Роуан, — но ще е временна смърт.
Тя се дръпна от него.
— О, и как ще стане това? — процеди с глас, разяждащ като киселина.
Но Роуан, проклет да беше, запази спокойствие.
— Ние сме в херметически затворена стоманена камера, намираща се в друга херметически затворена стоманена камера. Това е нещо като… саркофаг в гробница.
Обяснението му не накара Анастасия да се почувства по-добре.
— И до минути тя ще се намира на дъното на Атлантическия океан — припомни му.
— Температурата на морската вода в дълбочина е еднаква навсякъде по света. Няколко градуса над точката на замръзването…
Анастасия най-после схвана. Всичко. Болезнения избор, току-що направен от Косач Кюри. Саможертвата ѝ в името на тяхното спасение.
— Ще умрем… но студът ще ни запази — промълви тя.
— И водата няма да проникне.
— И един ден някой ще ни открие.
— Точно така.
Тя се помъчи да го осмисли. Тази нова съдба, тази нова реалност бяха ужасни… и все пак… как можеше нещо тъй жестоко да е изпълнено с толкова надежда?
— Колко дълго? — попита тя.
Той се огледа.
— Струва ми се, че студът ще ни довърши, преди въздухът да се е изчерпал.
— Не — прекъсна го тя, защото с това вече се бе примирила. — Питам колко дълго според теб ще останем тук.
Както бе предполагала, той вдигна рамене.
— Година. Десет години. Сто. Няма да знаем, докато не бъдем съживени.
Тя го обгърна с ръце и го притисна силно. В обятията на Роуан вече не беше Косач Анастасия. Отново беше Цитра Теранова. Там бе единственото място на света, където можеше да си бъде предишната. От мига, когато започнаха стажуването си заедно, бяха свързани един с друг. Двамата заедно и един срещу друг. Двамата срещу света. Всичко в живота им бе дефинирано от този тандем. Ако трябваше да умрат днес, за да живеят, най-логично и правилно беше да го сторят заедно.
Цитра неволно издаде кратък смях, който прозвуча като суха кашлица.
— Това не ми беше в плановете за деня.
— Не думай! — възкликна Роуан. — А в моите беше. Имах всички основания да вярвам, че ще умра днес.
След като улиците на града бяха потопени, всичко се разви много бързо. Етаж след етаж от кулите потъваше под повърхността. Косач Кюри, удовлетворена, че е сторила нужното за Анастасия и Роуан, тръгна нагоре по стълбите на кулата на основателите, която беше най-високата в града. Чуваше трошенето на прозорци и покачването на водата. Накрая излезе на покрива.
Там имаше десетки хора, застанали на хеликоптерната площадка, обърнали очи към небето с невъзможната надежда оттам да се зададе спасение. Защото всичко се бе случило твърде бързо, та някой да стигне до примирение.
Тя погледна встрани от сградата и видя по-ниските кули да изчезват в развълнуваната вода. Сега бяха останали само седемте кули на Върховните Косачи и тази на основателите, но след още двайсетина етажа и тях вече нямаше да ги има.
В съзнанието ѝ нямаше колебание какво трябва да бъде направено сега. Около дузина в множеството бяха Косачи. Към тях се обърна тя, когато заговори:
— Ние плъхове ли сме, или сме Косачи?
Всички се обърнаха към нея и я разпознаха, защото Гранд дамата на смъртта беше известна навред.
— Как ще напуснем този свят? — попита. — Какъв печален дълг ще изпълним към онези, които трябва да си идат с нас?
Тогава измъкна нож и дръпна най-близкия до себе си цивилен — жена, на чието място би могъл да е всеки друг. Заби ножа си в гърдите ѝ право в сърцето. Жената впери очи в нейните, а Косач Кюри ѝ каза: